Изповядвам

– Свободен сте.

Свободен. Щом излезе от затвора, избяга за втори път, отново без ясна цел. Все пак се спря в едно замръзнало селце на брега на Балтийско море, закриляно от скромен картезиански манастир, и прекара зимата, като наблюдаваше огъня в огнището на мълчаливия дом, където го приеха, и вършеше разни работи в този дом и в селото, за да си изкарва прехраната. Говореше малко, защото не искаше да се разбере, че е образован човек, и се погрижи ръцете му на пианист и хирург да загрубеят. В къщата, където беше отседнал, също се говореше малко, защото семейството живееше с болката по своя единствен син Ойген, загинал на руския фронт по време на проклетата война на проклетия Хитлер. Зимата се стори дълга на Буден, бяха го настанили в стаята на непрежалимия син срещу всякаква работа, каквато можеше да върши; престоят му се проточи цели две години, които той прекара, без да разговаря с никого повече от необходимото, сякаш беше един от монасите в съседния картезиански манастир; разхождаше се сам, шибан от режещия вятър, който идваше от Финския залив, плачеше, когато никой не го виждаше, не позволяваше на образите, които го измъчваха, да изчезнат, би било несправедливо, защото в спомена се проявява покаянието. В края на тази зима, продължила две години, се упъти към картезианския манастир в Узедом374 и застанал на колене пред брата вратар, каза, че иска да се изповяда. След известни колебания, породени от тази необичайна молба, му посочиха един отец изповедник, стар човек, свикнал с мълчанието, със сив поглед и с лек литовски акцент, когато решаваше да произнесе повече от три думи наведнъж. От момента, в който започна третият молитвен час, Буден не спести нито една подробност, с наведена глава и монотонен глас. Усещаше как скандализираният поглед на горкия монах пронизва тила му. Прекъсна го само веднъж в първия час от изповедта.

– Католик ли си, сине? – попита.

През следващите четири часа от изповедта не промълви нито дума. По едно време на Буден му се стори, че плаче мълчаливо. Когато би камбаната, за да се съберат монасите за вечерня, изповедникът каза ego te absolvo a peccatis tuis375 с треперещ глас и колебливо направи кръстния знак, мърморейки останалата част от формулата. А след това – мълчание и ехото от камбаната; но каещият се не помръдваше.

– А покаянието, отче?

– Върви в името на... – Не посмя да произнесе Божието име напразно; изкашля се от неудобство и продължи: – Няма покаяние, което да може... Няма покаяние, което... Покай се, сине мой, покай се, сине мой... Покай се. Знаеш ли какво мисля всъщност?

Буден вдигна глава, натъжен но и учуден. Изповедникът беше извърнал леко глава и гледаше втренчено една пукнатина в дървото.

– Какво мислите, отче?

Буден впери очи в пукнатината на дървото – трудно се забелязваше, защото светлината вече намаляваше. Погледна изповедника и внезапно се уплаши. Отче? Отче? И му се стори, че той беше онова литовче, което стенеше и повтаряше Tėve, Tėve! от леглото в дъното. Изповедникът беше мъртъв и вече не можеше да му помогне, колкото и да го умолява. И той започна да се моли за пръв път от много години, беше нещо като измислена молитва, молеше за помощ, каквато не заслужаваше.