Кралица на сенките

Ръката и рамото го боляха. Но беше преживявал и по-лошо. Кръвозагубата го накара да изпадне в несвяст – по-голямо количество кръв не беше губил наведнъж, не и толкова бързо. И нямаше да се случи така, ако разполагаше с магията си. Плъзна поглед по Елин. Лицето ù беше изпито и бледо, едната ù скула синееше, а на врата ù изпъкваха четири драскотини.

Роуан щеше да заколи онази вещица.

Сподели ù намерението си и Елин се усмихна.

– Щом си в настроение за клане, значи си наред. – Но думите ù звучаха тревожно, а очите ù светеха. Той протегна здравата си ръка и стисна една от нейните. – Моля те, повече недей да правиш така – прошепна тя.

– Следващия път ще ги помоля учтиво да не ни обстрелват.

Устните ù се стегнаха, после потрепериха и тя отпусна чело върху здравото му рамо. Той вдигна ранената си ръка, макар че го проряза огнена болка, и погали косата ù. Още беше сплъстена от кръв и мръсотия на някои места. Сигурно дори не си беше позволила едно добро къпане.

Едион се покашля.

– Обмисляме план за освобождаването на магията... и убийството на краля и Дориан.

– Ще ми го разкажете утре – отвърна Роуан с пулсираща от болка глава.

При мисълта, че трябваше да им обяснява отново колко неочаквано катастрофални бяха последиците от всяка употреба на адски огън, му се искаше просто да заспи. Богове, без магията му... Човеците бяха уникални същества. Как изобщо оцеляваха без магия?

Едион се прозя – по-окаяно изпълнение на прозявка Роуан не беше виждал – и стана от стола си.

– Едион – извика го Роуан и генералът спря до вратата. – Благодаря ти.

– За теб винаги, братко. – После излезе.

Елин го изгледа смаяно.

– Какво? – попита Роуан.

Тя поклати глава.

– Прекалено любезен си, когато си ранен. Направо е смущаващо.

А него го смущаваха сълзите в очите ù. Ако вече бяха освободили магията, онези вещици щяха да са се превърнали в пепел още щом стрелата го прободе.

– Отиди да се изкъпеш – измърмори дрезгаво той. – Няма да спя до теб, ако си покрита в кръвта на оная вещица.

Тя огледа ноктите си, под които още се виждаха мръсотия и синя кръв.

– Ух. Мих си ръцете поне десет пъти – оплака се и стана от леглото.

– Защо? – попита Роуан. – Защо я спаси?

Елин прокара пръсти през косата си. Изпод ръкава на ризата ù надникна бялата превръзка около горната част на ръката ù. Дори не беше видял как я раняват.

Потисна импулса си да вдигне ръкава ù, да огледа раната и да я придърпа към себе си.

– Защото златокосата вещица Астерин... – подхвана Елин. – Тя изкрещя името ù, както аз бях изкрещяла твоето.

Роуан застина. Кралицата му сведе поглед, сякаш си припомняше случката.

– Как да ù я отнема? Нищо че ми е враг. – Тя сви рамене. – Мислех, че умираш.

Струваше ми се коравосърдечно в гнева си да оставя и нея да умре. Пък и... – Тя изсумтя. – Падането в пропаст е доста жалка смърт за някого, който се бие толкова впечатляващо.

Роуан се усмихна, поглъщайки я с очи – бледото ù, сериозно лице, мръсните дрехи, раните. При все това раменете ù бяха изпънати, а брадичката вдигната.