Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Когато бях на двадесет и осем, излязох да ловя крочанки в една долина западно от Белия зъб. До следващото село ми оставаха почти сто километра път и макар че се задаваше буря, не ми се кацаше на земята. Затова опитах да я надбягам на метлата си, да прелетя над нея. Но стихията се издигаше високо и още по-нависоко. Не знам дали от светкавиците, или от вятъра, но внезапно започнах да пропадам през облаците. Успях да овладея метлата си достатъчно, че да кацна, макар сблъсъкът със земята да беше жесток. Преди да загубя съзнание, усетих, че ръката ми е счупена на две места, глезенът ми е изкълчен, а метлата ми се е разбила на парчета.
Всичко това се беше случило преди повече от осемдесет години, а Манон чак сега чуваше за него. По онова време и тя самата се бе оказала на някоя от мисиите си, но не можеше да си спомни на коя. От толкова години преследваше крочанки, че вече се сливаха в паметта ù.
– Като се свестих, осъзнах, че се намирам в човешка колиба. Метлата ми лежеше на парчета до леглото. Младият мъж, който ме беше намерил, каза, че яздел към дома си през бурята и ме видял да падам от небето. Беше ловец на дивеч, затова колибата му се намираше дълбоко в пустошта. Сигурно щях да го убия, ако имах някакви сили, най-малкото защото исках притежанията му. Но няколко дни наред, докато костите ми заздравяваха, непрестанно губех съзнание и когато се събудех... ме хранеше достатъчно, че да не го възприемам като плячка. Или заплаха.
Дълго мълчание.
– Останах там пет месеца. Не залових нито една крочанка. Помагах му да лови дивеч, намерих подходящо твърдо дърво и започнах да си правя нова метла, а през това време... И двамата знаехме колко сме различни. Че моят живот трае дълги, дълги години, а той е просто човек. Но точно в онзи момент бяхме на една и съща възраст и нищо не ни интересуваше. Затова останах с него, докато не дойде време да се върна в Крепостта на Черноклюните. Обещах му... казах му, че ще се върна при първа възможност.
Манон не можеше да мисли, да диша заради тишината, превзела съзнанието ù.
За пръв път чуваше тази история. Астерин бе пренебрегнала свещения си дълг...
Беше се обвързала с човек...
– Завърнах се в Крепостта бременна в първия месец.
Коленете на Манон омекнаха.
– Теб те нямаше... беше заминала на поредната си мисия. Не споделих с никого, не и докато не минаха първите най-рисковани месеци.
Съвсем нормално, тъй като повечето вещици помятаха точно в този период.
Приемаше се за чудо неродената вещица да го преживее.
– Но минаха три месеца, после четири. И когато стана трудно да укривам бременността си, разкрих на баба ти. Тя се зарадва и ми нареди да си почивам в Крепостта, за да предпазя и себе си, и новия живот в утробата ми. Аз ù казах, че искам да летя, но тя забрани. Естествено, не ù признах, че искам да се върна в онази ловна колиба. Знаех, че ще убие бащата на детето ми. Затова останах в кулата месеци наред като обгрижван затворник. Дори ти намина два пъти, но матроната не ти беше казала за мен. Искаше да разгласи новината чак след раждането на детето ми.
Дълга, треперлива глътка въздух.
Вещиците често стигаха до крайности в закрилата на бременните си сестри. А във вените на Астерин също течеше кръвта на Майка Черноклюна, така че несъмнено и тя бе възприемана като ценна разменна монета.
– Съставих си план. Веднага след раждането, след като отклоняха вниманието си от мен, щях да отведа дъщеря си при баща ù. Искаше ми се да ù подсигуря тих, спокоен живот в гората, вместо кървавата реалност на вещиците. Мислех, че ще е по-добре... и за мен.
Гласът ù пресекна на последните думи. Манон не смееше да погледне братовчедка си.
– Родих. Детето едва не ме разкъса на две. Боец е, казах си, истинска Черноклюна. И се гордеех с нея. Дори докато крещях от болка и кървях, се гордеех с нея.
Астерин замлъкна и Манон най-сетне събра сили да я погледне.
По лицето на братовчедка ù се търкаляха сълзи, които блещукаха на слънчевата светлина. Астерин затвори очи и зашепна към вятъра:
– Роди се мъртва. Чаках да чуя победоносния ù рев, но последва единствено тишина. Тишина, а после баба ти... – Тя отвори очи. – Баба ти ме удари. И пак, и пак. Исках единствено да видя дъщеря си, но тя нареди да я изгорят. Не ми даде да я зърна дори. Бях позор за всички вещици. Аз бях виновна за недъгавата си рожба, бях озлочестила Черноклюните, бях разочаровала матроната. Повтаряше ми го отново и отново, а като заридах, тя... тя...