Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Манон и Астерин останаха в планината цял ден и цяла нощ, след като Втората ù ù разкри скрития си белег. Хванаха планински кози за себе си и уивърните си и ги опекоха на огън, обмисляйки внимателно следващата си стъпка.
Когато Манон се унесе в сън, сгушена в Абраксос и завита с одеяло от звезди, чувстваше съзнанието си по-бистро от месеци насам. Но все пак нещо продължаваше да я гложди дори на сън.
Като се събуди, осъзна какво е. Измъкнала се нишка от тъкачния стан на Триликата богиня.
– Готова ли си? – попита Астерин, яхвайки светлосиния си уивърн с усмивка... истинска усмивка.
Манон я виждаше за пръв път. Стана ù чудно колко хора бе удостоявала с нея.
Дали тя самата някога се усмихваше така.
Манон отправи поглед на север.
– Трябва да свърша нещо.
След като го обясни на Втората си, тя моментално заяви, че ще я последва.
Затова спряха в Морат, колкото да съберат нужните провизии. Споделиха основното със Сорел и Веста и Манон им нареди да кажат на херцога, че са я извикали по работа.
До час вече пореха стремглаво въздуха, летяха над облаците, за да не ги види никой. Манон не можеше да си обясни защо онази нишка я дърпа толкова настоятелно, но продължи устремено напред към Рифтхолд.
Четири дни. Елида киснеше в ледената, воняща тъмница от цели четири дни. Беше толкова студено, че не успяваше да мигне, а храната, която ù мятаха като на куче, не ставаше за ядене. Страхът я държеше нащрек, караше я да пробва вратата, да наблюдава стражите, когато я отваряха, да оглежда коридора зад тях. Въпреки това не научи нищо полезно.
Четири дни – а Манон не дойде да я потърси. Никоя от Черноклюните не ù се притече на помощ.
Елида не можеше да си обясни защо изобщо очаква подобно нещо от тях. Все пак Манон я беше принудила да надникне в онази стая. Стараеше се да не мисли за съдбата, която я очакваше. Но напразно. Чудеше се дали някой ще си спомни името ù, когато вече я няма. Дали ще го издълбаят над гроба ù. Знаеше отговора. И знаеше, че няма кой да ù помогне.
65.
Роуан се чувстваше по-уморен, отколкото признаваше пред Елин и Едион, а покрай трескавото планиране почти не оставаше насаме с кралицата. Чак след два дни на почивка и дълбок сън успя да се изправи на крака и да започне с тренировките.
След като приключи с вечерната, беше толкова изтощен, че като легна в леглото, заспа моментално, докато Елин още се миеше в банята. Не, определено не беше оценявал човеците по достойнство през всички тези години. С такова нетърпение очакваше да си върне магията – стига планът им да сработеше. А като се имаше предвид, че възнамеряват да използват адски огън, нещата можеха да се объркат сериозно. Каол все не успяваше да се срещне с Рес или Бруло, макар че всеки ден опитваше да им изпрати съобщения. Най-голямото затруднение идваше оттам, че повече от половината бунтовници бяха напуснали града, а валгските войници продължаваха да се множат. Напоследък се състояха по три екзекуции дневно – по изгрев, по пладне и по залез. Някогашни магьосници, бунтовници, заподозрени поддръжници на бунтовническата кауза – Каол и Несрин успяваха да спасят някои, но не всички. Вече по всяка улица се чуваше гарванов грак.
Мъжки мирис в стаята изтръгна Роуан от съня. Той грабна ножа си изпод възглавницата и се надигна бавно в леглото.
Елин спеше дълбоко, отново облечена в негова риза. Една първична част от съзнанието му изръмжа доволно при мисълта, че е обгърната в неговата миризма.
Роуан стана и закрачи тихо из стаята с нож в ръка.
Но мирисът като че ли се носеше отвън.
Роуан доближи прозореца и надникна през него. На улицата нямаше никого.
Нито на съседните покриви.
Тоест Лоркан трябваше да е на техния.
Някогашният му командир го чакаше със скръстени върху широките гърди ръце. Огледа Роуан свъсено, спирайки очи върху превръзките по голия му торс.
– Трябва ли да ти благодаря, че си обул панталони? – попита Лоркан с тих като вятъра глас.
– Не исках да се почувстваш неловко – отвърна Роуан и се облегна на стълбищната врата.
Лоркан се засмя.
– Кралицата ти ли те надра така, или раните са от онези зверове, които насъска по мен?
– Чудех се кой ще победи – ти или Копоите на Уирда.
Зъбите на Лоркан проблеснаха под лунната светлина.
– Изтребих ги до крак.
– Защо си дошъл, Лоркан?
– Наследницата на Мала, носителката на огъня, крои нещо за лятното слънцестоене след два дни. А обмислихте ли моето предложение, глупаци такива?