Кралица на сенките

Все още на колене, усещайки мократа пръст под кожата си, Манон се взираше в грозния белег.

– Така и не се върнах при ловеца. Не знаех как да му обясня дамгата. Как да му обясня за баба ти, да му се извиня. Опасявах се, че ще постъпи като нея. Затова не отидох обратно. – Устата ù потрепери. – На всеки няколко години прелитах над колибата просто за да... за да го видя. – Тя избърса лицето си. – Така и не се ожени. И дори като остаря, понякога го зървах да седи на верандата. Сякаш чакаше някого.

Нещо... нещо се пропукваше болезнено в гърдите на Манон, заплашваше да се срути.

Астерин седна сред цветята и започна да се облича. Ридаеше тихо, но Манон не смееше да я докосне. Не знаеше как да утешава.

– С времето спря да ме е грижа – продължи накрая Астерин. – За каквото и за когото и да било. Всичко се превърна в шега, в тръпка и вече нищо не ме плашеше.

Лудостта ù, необузданата ù пламенност... Те не бяха рожба на волно сърце, а на такова, познало отчаяние – дълбоко отчаяние, което можеше да приглуши единствено с огнен, буен живот.

– Но тогава си казах – Астерин закопча докрай жакета си, – че ще се отдам цялата на честта да бъда твоя Втора. Да служа на теб. Не на баба ти. Защото знаех, че тя ме е крила от теб с причина. Навярно е очаквала да се застъпиш за мен. И онова, което я е уплашило в теб... струваше си чакането. Вярната служба.

Затова ти се отдадох напълно.

Манон си спомни за онзи ден, когато Абраксос премина през Прохода и Тринадесетте ù изглеждаха готови да се опълчат, ако баба ù им наредеше да я убият...

Астерин обърна очи към нея.

– Със Сорел и Веста отдавна сме наясно на какво е способна матроната. Не ти казахме нищо, защото се страхувахме, че узнаеш ли истината, ще си изложена на опасност. В деня, когато спаси Петра, вместо да я оставиш да падне... Не само ти разбираше защо баба ти те накара да убиеш онази крочанка. – Астерин поклати глава. – Умолявам те, Манон. Не позволявай на баба си и онези мъже да използват сестрите ни така. Не им позволявай да превръщат дъщерите ни в чудовища. Умолявам те, нека заедно поправим стореното.

Манон преглътна тежко през стегнатото си до болка гърло.

– Ако им се опълчим, ще ни убият.

– Знам. Всички го знаем. Точно затова искахме да говорим с теб онази нощ.

Манон погледна към ризата на братовчедка си, сякаш можеше да види белега под нея.

– Значи, това е причината да се държиш така.

– Не мога да се преструвам, че вещерските дъщери не са ми слабост.

Ето защо баба ù от десетилетия настояваше да понижат Астерин.

– Не мисля, че е слабост – отвърна Манон и надникна през рамо към Абраксос, който беше заровил муцуна в дивите цветя. – Преназначавам те за моя Втора.

Астерин сведе глава.

– Съжалявам, Манон.

– Няма за какво да съжаляваш. – После добави: – Има ли и други, с които баба ми се е отнесла така?