Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Караш ме да се гордея, че ти служа.
Устните ù се кривнаха в самодоволна усмивка, но очите ù бяха обточени в сребристо.
– Знам.
– На нищо не приличаш – заяви Лизандра на Елин. После си спомни за Еванджелин, която я изгледа ококорено. – Извинявай.
Малката сгъна кърпата в скута си като изискана принцеса.
– А казваш, че не трябвало да обиждам хората.
– Аз мога да обиждам – защити се Лизандра. Елин едва сдържа усмивката си. – Все пак съм възрастен човек и знам кога е необходимо. Пък и в момента приятелката ни наистина не прилича на нищо.
Еванджелин вдигна очи към Елин и червенозлатистата ù коса проблесна на утринното слънце, влизащо от кухненския прозорец.
– Ти изглеждаш още по-зле сутрин, Лизандра.
Елин се засмя.
– Внимавай, Лизандра. Имаш си работа с голяма умница.
Лизандра изгледа многозначително повереницата си.
– Ако си приключила със сладките, Еванджелин, върви на покрива да ръсиш умнотии на Едион и Роуан.
– По-полека с Роуан – предупреди я Елин. – Все още се възстановява. Но ти се преструвай, че си е добре. Мъжете се ядосват, ако се суетиш покрай тях.
В очите на малката просветна пакостливо пламъче и тя се втурна към входната врата. Елин се заслуша, за да се увери, че наистина е тръгнала към горния етаж, преди да се обърне към приятелката си.
– Като порасне, ще е неудържима.
Лизандра простена.
– Да не мислиш, че не знам. На единадесет е, а вече се държи като тиранин. По цял ден слушам „Но защо?“ и „Нямам особено желание“, и „Защо, защо, защо“, и „Не, предпочитам да не се вслушвам в разумния ти съвет, Лизандра.“ – Тя потри слепоочията си.
– Тиранин е, но поне не ù липсва смелост – изтъкна Елин. – Не мисля, че много единадесетгодишни биха поели такъв риск, за да те спасят. – Подутините бяха спаднали, но по лицето на куртизанката още личаха синини, а и позарасналата раничка до устната ù още червенееше. – И не мисля, че има много деветнадесетгодишни, които биха се борили със зъби и нокти да спасят дете. – Лизандра заби поглед в масата. – Съжалявам – добави Елин. – Макар че всичко е по вина на Аробин... съжалявам.
– Ти дойде да ме спасиш – пророни Лизандра с едва доловим шепот. – Всички ми се притекохте на помощ.
Беше разказала подробно на Несрин и Каол за нощния си престой в тайна тъмница под градските улици. Бунтовниците вече претърсваха тунелите. Почти нищо друго не си спомняше, защото ù бяха сложили превръзка на очите и бяха запушили устата ù. Но най-много се беше притеснявала да не ù поставят пръстен от Камък на Уирда. Този ужас щеше да я измъчва дълго време.
– Не си очаквала да ти се притечем на помощ?
– Като изключим Сам и Уесли, никога не съм имала приятели, загрижени за мен. Повечето хора щяха да ме оставят в ръцете им... за тях съм най-обикновена пачавра.
– И по този въпрос размишлявах.
– Така ли?
Елин бръкна в джоба си и плъзна сгънат лист по масата.
– За теб е. И за нея.
– Нямаме нужда от... – Очите на Лизандра попаднаха върху восъчното клеймо.
Мастиленосиня змия: емблемата на Кларис. – Какво е това?
– Отвори го.
Лизандра я погледна отново, после счупи клеймото и прочете текста.
– „Аз, Кларис Дюванси, заявявам, че всички дългове на...“
Листът затрепери в ръцете ù.
– „... всички дългове на Лизандра и Еванджелин към мен са изплатени в пълен размер. Двете могат да получат знака на свободата си в удобен за тях момент.“
Лизандра отпусна пръсти и листът тупна върху масата. Тя вдигна глава към Елин.
– Ох! – възкликна Елин, макар че и собствените ù очи започваха да се пълнят със сълзи. – Мразя те, задето си толкова красива дори когато плачеш.
– Знаеш ли колко пари...
– Наистина ли мислеше, че ще те оставя като нейна робиня?
– Аз не... не знам какво да кажа. Не знам как да ти се отблагодаря...
– Не е нужно.
Лизандра зарови лице в дланите си и зарида.
– Съжалявам, ако си искала да постъпиш доблестно и да издържиш още десетилетие – рече Елин.
Лизандра заплака още по-силно.
– Но трябва да разбереш, че просто нямаше начин да си тръгна, без...
– Млъкни, Елин – пророни Лизандра през ръцете си. – Просто... замълчи.
После вдигна подпухнало от плач лице към нея.
Елин въздъхна.
– О, слава на боговете! Възможно е да изглеждаш потресаващо, докато плачеш.
Лизандра избухна в смях.