Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Всички ще умрете. Докато изпълнявате плана си или по време на войната след това.
– Унищожи Ключовете – отвърна Роуан – и може изобщо да няма война.
Наивна надежда.
– Ще има. Вече е твърде късно да я предотвратим. Жалко, че пръстенът няма да ви спаси от шиповете по стените на замъка.
Картината прелетя през съзнанието му – непоносимо ярка, навярно защото бе виждал подобна кървава сцена с очите си.
– Какво се е случило с теб, Лоркан? Кое те накара да поемеш по този окаян път? – Никога не го беше питал, не го бе интересувало. В предишния си живот би стоял до Лоркан и заедно с него би се подигравал на клетия глупак, дръзнал да се опълчи на кралицата им. – Не си такъв по природа.
– Така ли? Продължавам да служа на кралицата си, макар тя да не го възприема така. Кой ù обърна гръб веднага щом първата красавица отвори крака за него...
– Достатъчно.
Но Лоркан вече го нямаше.
Роуан изчака няколко минути, преди да слезе в апартамента. През цялото време въртеше пръстена в джоба си.
Елин го чакаше будна в леглото. Прозорците на спалнята ù бяха затворени, пердетата дръпнати, а камината отдавна беше угаснала.
– Е? – попита тя и гласът ù почти се загуби сред шумоленето на завивките от неговата страна на леглото.
Острото нощно зрение му позволи да види белязаната ù длан, където пусна пръстена. Тя го нахлузи на палеца си, размърда пръсти и се намръщи, когато не стана нищо вълнуващо. В гърлото му заседна смях.
– Колко ли ще се ядоса Лоркан – пророни Елин, доближавайки лице до неговото, – когато отвори амулета, намери пръстена на валгския командир в него и осъзнае, че сме му дали фалшивия?
Демонът разкъса тънките прегради между душите им така, сякаш бяха хартия, докато не остана само една – прозрачната мембрана на съзнанието му. Той не знаеше кога будува, кога спи, кога се храни. Всъщност все по-рядко му се случваше да гледа през собствените си очи. Излизаше толкова напред само когато демонският принц се хранеше с пленниците в тъмницата и му позволяваше да яде и пие с него.
Какъвто и контрол да бе установил онзи ден...
Кой ден?
Не си спомняше нито миг, в който демонът да е напускал тялото му.
Но...
Манон.
Име.
Не мисли за нея. Демонът мразеше името ù.
Манон.
Достатъчно. Не говорим за тях, потомците на кралете ни.
За кого?
Точно така.
– Готов ли си за утре? – попита го Елин, докато стояха на покрива на апартамента ù, загледани към стъкления дворец. Залязващото слънце го обливаше в златисто и оранжево, и рубинено – сякаш вече гореше.
Каол се молеше да не се стигне дотам, но...
– Доколкото е възможно.
Беше пристигнал преди няколко минути, за да преговорят плана за следващия ден, а когато Елин го покани на покрива, той опита да прикрие колебанието и неспокойствието си.
Кралицата носеше свободна бяла риза, натъпкана в тесните ù кафяви панталони, косата ù беше разпусната и ходеше боса. Стана му чудно какво ли би казал народът ù за босонога кралица.
Елин облегна ръце на парапета и кръстоса глезени.
– Предполагам знаеш, че ще опитам да не подлагам на излишна опасност човешки животи.
– Знам. Имам ти доверие.
Тя примигна насреща му и изумлението по лицето ù запрати топла вълна от срам през тялото му.
– Съжаляваш ли, че жертва свободата си, за да ме изпратиш във Вендлин? – попита Елин.
– Не – отвърна Каол, изненадан да открие, че е истина. – Независимо от случилото се помежду ни, беше глупаво да служа на краля. Иска ми се да вярвам, че така или иначе съм щял да го напусна.
Трябваше да ù го признае, изпитваше тази нужда още от завръщането ù.
– С мен – допълни дрезгаво тя. – Щеше да го напуснеш с мен... когато бях просто Селена.
– Но ти никога не си била просто Селена и мисля, че го знаеше дълбоко в себе си, дори преди всичко случило се. Вече разбирам.
Тя впери в него очи, далеч по-стари, отколкото на всяко друго деветнадесетгодишно момиче.
– Ти си същият онзи Каол от времето, преди да нарушиш клетвата към баща си.
Каол не знаеше дали да приема думите ù като обида. Вероятно го заслужаваше след всичко сторено.
– Май вече не искам да съм онзи Каол – отвърна той.
Онзи наивно предан, безполезен човек беше загубил всичко. Приятелката си, възлюбената си, поста си, честта си. И можеше да вини само себе си.
– Съжалявам – пророни той. – За Нехемия... за всичко.
Не беше достатъчно. И никога нямаше да бъде.
Тя обаче му се усмихна тъжно и стрелна очи към бледия белег върху бузата му.