Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Той направи със замах нисък поклон.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви угодя, мадам!
— И аз ще направя всичко, за да ти угодя — отвърна тя тихо и го погледна право в очите. После се обърна и отвори вратата. — И не забравям за шкафа!
На студения каменен под беше постлан килим със светли шарки, розови завеси от тежко кадифе висяха на прозореца. Червена копринена покривка беше заместила тънкото вълнено одеяло, а до камината стоеше тежко кресло с трикрако столче за краката.
— Не е толкова лошо! — Катрин огледа критично помещението. — Жълтите завеси във Вазаро наистина ми харесват повече, ала тези тук са по-тежки и повече подхождат, защото предпазват от студа.
— Остави ли нещо на Жан Марк или го обра до шушка? — попита Франсоа, като сложи глава върху тапицираната облегалка на креслото. — Доколкото знам, той много държеше на това кресло. Винаги сядаше в него, когато се събирахме в Златния салон.
— Защото предлага достатъчно място за едър човек като него. Ти обаче имаш по-голяма нужда сега. — Катрин се усмихна. — Не бой се, нямаше нито кавги, нито препирни. Взех го и го натоварих на талигата. Жан Марк притежава достатъчно кресла и може да се лиши от това съвсем безболезнено. — Побиха я ледени трънки. — Все още е студено. Няма да успеем лесно да прогоним студа. И помещенията на малкото момче ли са толкова студени и неуютни?
Франсоа кимна.
— Въпреки всичко не му е зле. Семейство Симон се отнася много добре към него… по свой собствен начин, разбира се. Напоследък малкият води нормален живот. — На устните му заигра презрителна усмивка. — Макар че в началото, Бог ми е свидетел, правеха всичко възможно, за да го превърнат в онова, което искаше републиката.
— Какво ще рече това?
— На Симон му беше заръчано да го възпитава като човек от простолюдието. Момчето трябваше да загрубее и да подивее.
— И в какво се състоеше възпитанието?
— Събираха го с уличници, заставяха го да пие вино вместо вода. Повечето време преди екзекуцията на майка си момчето прекара в състояние на опиянение.
Катрин го гледаше ужасена.
— Но той е още малко момче. Как са могли да се отнасят така с него?
— Така си представя Симон живота на човека от простолюдието — обясни Франсоа сухо. — Уличници, вино и много свободно време, за да се наслаждаваш и на двете. Според него той изпълняваше дълга си и се грижеше за това момчето да има развлечения.
Катрин го слушаше и клатеше глава.
— И какъв е сега Луи Шарл? — попита тя.
— Изглежда по-голям за годините си. Като го наблюдавам и като си мисля за Мишел… — Тя продължаваше да го гледа. — Отнеха му детството. Бих искал да му го върна, ала не знам дали вече е възможно.
Унинието и покрусата, които се долавяха в гласа му, едва не доведоха Катрин до сълзи. Наложило му се беше да воюва с всички сили срещу превъзхождаш го противник и много често беше печелил, но и губил. С цялата си душа тя се надяваше, че този път нямаше да загуби.
— Кога мога да го видя?
— Утре. Два пъти седмично се храня със семейство Симон и после играя на карти със Симон и няколко офицери от караула. Сигурна ли си, че искаш да го видиш? И то в тяхната компания? Те са недодялани хора, които говорят мръсотии.
— На полските работници във Вазаро също им липсват такт и образование. — Тя се усмихна. — Но аз на драго сърце прекарвах времето си с тях. — Усмивката й угасна. — Но не мога да си представя точно какво ще си говоря с тези хора. Да водиш леки жени при осемгодишно момче…
Той протегна ръка към нея и тя се приближи. Прокара ръката й по устните си.
— Ти би могла все още да се върнеш в градината си!
— Не, не бих могла! — Отговорът й беше произнесен шепнешком. — Не без теб! Никога вече без теб, Франсоа!
Той я притегли в скута си и я прегърна. Дълго седяха така, без да промълвят нито дума. Първоначално Катрин изпитваше само някакво безметежно чувство от близостта им и се наслаждаваше, че я държи в обятията си. Лека-полека обаче тя осъзна как мускулите му се изопнаха. Сърцето й подскочи и се разтуптя, когато Франсоа притисна устни до шията й.
— Знаеш ли колко много те желая? — прошепна той.
След първоначалната скованост тя си наложи да се отпусне. Знаеше, че този миг е неизбежен и вярваше, че се е подготвила за него. Засмя се неловко.
— В нощта на нашето бракосъчетание ти разправяше, че не ти харесвали слаби жени.
— Излъгах!
— Когато по-късно мислех за думите ти и аз се усъмних, че си ме излъгал.