Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Импервиус! — изпищя Хърмаяни в опит да се защити заедно с Рон и таласъмите от нажежения метал.
После екна най-ужасният писък и Хари погледна надолу: Рон и Хърмаяни бяха затънали до кръста в парещи съкровища и се мъчеха да задържат Богрод да не се подхлъзне и да остане под повърхността, докато Грипкук беше изчезнал от поглед и от него не се виждаше нищо, освен върховете на няколко дълги пръста.
Хари ги сграбчи и ги затегли. Покритият с мехури таласъм малко по малко се измъкна с врясъци.
— Либеракорпус! — ревна Хари и двамата с Грипкук се свлякоха с трясък върху набъбващото съкровище, а мечът отхвърча от ръката му. — Дръжте го! — извика той, като се мъчеше да не обръща внимание на болката, която усещаше от нагорещения метал по кожата си, а Грипкук отново се покатери на раменете му, решен да се изплъзне от все по-голямата камара нажежени до бяло предмети. — Къде е мечът? Чашата е закачена на него!
Дрънченето от другата страна на вратата ставаше все по-оглушително… вече беше късно…
— Ето го! — изкрещя Грипкук.
Той го беше видял и се хвърли към него, а Хари разбра, че таласъмът изобщо не се е надявал да си удържат на думата.
Грипкук се вкопчи здраво с едната ръка в косата на Хари, за да не падне в надигащото се море от нажежено злато, а с другата стисна ръкохватката на меча и го размаха високо, така, че Хари да не го достига.
Мъничката златна чашка, закачена за острието на меча, отхвърча във въздуха. Въпреки че таласъмът го беше яхнал, Хари се метна и хвана чашката и макар да усети как тя пърли плътта му, не я пусна и продължи да я стиска дори когато от юмрука му се разлетяха безброй чашки на Хафълпаф, които се посипаха като дъжд върху него точно когато вратата на трезора се отвори отново и той се захлъзга неудържимо по повърхността на набъбващата лавина от нажежено злато и сребро към външното помещение заедно с Рон и Хърмаяни.
Хари почти не забелязваше болката от раните от изгорено, с които беше покрито тялото му, и докато го носеше мощната вълна множащи се съкровища, пъхна чашката в джоба си и се пресегна да вземе меча, но Грипкук го нямаше. При първия удобен случай се беше изхлузил от раменете на Хари и презглава беше се плъзнал към обкръжилите ги таласъми, като размахваше меча и крещеше:
— Крадци! Крадци! Помощ! Крадци!
Хлътна в напредващата тълпа таласъми: те всички до един държаха кинжали и го приеха без въпроси.
Хари се хлъзна по нагорещения метал, изправи се с усилие и осъзна, че могат да излязат оттук само ако минат през таласъмите.
— Вцепени се! — ревна той и Рон и Хърмаяни се присъединиха към него: към пълчищата таласъми се стрелнаха струи червена светлина и някои бяха покосени, други обаче продължиха да напредват и Хари видя как иззад ъгъла тичешком изникват неколцина магьосници от охраната.
Прикованият змей нададе рев и над таласъмите прелетя пламък, а магьосниците се превиха одве и се разбягаха назад… и точно тогава Хари беше обзет от вдъхновение или може би от безумие. Той насочи магическата пръчка към дебелите окови, с които звярът беше прихванат за пода, и ревна:
— Релашио!
Оковите издрънчаха и паднаха.
— Насам! — изкрещя Хари и като продължи да обстрелва със зашеметяващи заклинания напредващите таласъми, хукна към слепия змей.
— Хари… Хари… какво правиш? — извика Хърмаяни.
— Идвайте, покатерете се, хайде де…
Змеят още не беше разбрал, че е свободен: Хари намери със стъпало шипа на задния крак на чудовището и се изтегли върху гърба му. Люспите бяха твърди като стомана и змеят май така и не го усети. Хари протегна ръка, Хърмаяни се издърпа, Рон се покатери зад тях и след миг страшилището разбра, че вече не е оковано.
Надигна се с рев, а Хари заби колене и се вкопчи с все сила за назъбените люспи точно когато крилете се разпериха, събориха като кегли пищящите таласъми и змеят се извиси. Хари, Рон и Хърмаяни, които се бяха прилепили до гърба му, докачиха тавана, когато той се гмурна към отвора на хода, а таласъмите се юрнаха да го гонят и да мятат по него кинжали, които отскачаха от хълбоците му.
— Никога няма да се измъкнем оттук, змеят е много голям! — изпищя Хърмаяни, но звярът отвори уста и пак блъвна огън, който се стрелна напред по тунела и подът и стените му се пропукаха и западаха.
Змеят си проправяше път само със сила.
Хари беше стиснал очи, за да се предпази от жегата и прахта; срутващите се камъни и ревът на змея го оглушаваха и не му оставаше друго, освен да се държи здраво за гърбината му, макар и да очакваше страшилището всеки момент да го бутне долу. После чу как Хърмаяни вика: