Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Джоджуцу е чудесна наука. Тя единствена е в състояние да направи жената по-силна от мъжа. Но само докато жената не си загуби ума. Страхувам се, че с мен се случва тъкмо това.
Фандорин чак замижа — толкова непоносимо, лудо щастие го изпълваше.
Гъделичкане
Уолтър Локстън беше свикнал да нощува в кабинета си. Съгласно договора с град Йокохама на началника на общинската полиция се полагаше служебно жилище, и то мебелирано, но сержантът така и не свикна с тоя палат. Диваните и столовете си стояха с покривалата, големият стъклен полилей нито веднъж не бе пален, семейното ложе прашасваше без употреба — бившият обитател на прериите се чувстваше по-добре в платнения си хамак. Двуетажната къща те натъжава, таванът и стените те притискат. В кабинета си е по-добре. Тук теснотията е позната, разбираема, своя — работното бюро, металната каса, рафтът с пушките. Не мирише на пусто, както у дома. Уолтър с удоволствие оставаше да нощува тук, стига да намереше някакъв повод, а днешният повод беше повече от задоволителен.
Сержантът пусна дежурния да си ходи при семейството. В участъка беше тихо и спокойно. Дранголникът стоеше празен — нямаше нито пияни матроси, нито скандалджии от клиентите на „Девети номер“. Блаженство!
Локстън си затананика песничката за славната шейсет и пета година и изпра ризата си. Подуши си чорапите и ги обу наново, можеха да изкарат още един ден. Направи си силно кафе, изпуши една пура, докато дойде време за лягане.
Той се разположи в креслото, качи си краката на стол, смъкна ботушите. В кабинета си имаше и одеяло, тук-там поизтъняло наистина, но затова пък любимо, увиеше ли се с него, винаги сънуваше хубави сънища.
Сержантът се прозя, огледа помещението — всичко ли е както трябва? Трудно е да си представи човек, че английските шпиони или пък жълтурите ще се набутат да ровят из полицейския участък, но предпазливостта досега не е попречила на никого.
Вратата е заключена, решетката на прозореца също, самият прозорец е залостен с резе, отворено е само малкото прозорче горе, че инак ще се задуши. Прътите са натясно, най-много някоя котка да се промъкне.
Дъждът, който ръмеше от обяд, спря, в небето изгря луната — толкова ярка, че се наложи да смъкне козирката до носа.
Уолтър се позавъртя, намести се удобно. В пазвата му изшумоляха изписаните с кръв хартийки. Ама че изроди се срещат по тоя свят, поклати глава той.
Локстън винаги заспиваше бързо, но преди това из мозъка му защъкваха цветни картинки (които много харесваше) от гледки, виждани в миналото или просто въображаеми. Те се завъртаха, сменяха се, избутваха се и постепенно преминаваха в първия, най-сладкия сън.
Точно така и стана. Той видя една конска глава с остри трепкащи уши, видя как се носи насреща му земята, обрасла в изгоряла трева; после синевата, висока и бездънна, каквото бива небето само над безкрайните простори; после една жена, която го обичаше (или се преструваше, че го обича) в Луисвил през шейсет и девета, после, кой знае защо, едно джудже, облечено с цветно трико, което правеше салта и скачаше през обръч. Това видение изплува от някакво съвсем забравено минало, може би от детството, и постепенно премина в сън.
Сержантът измуча от възторг от дребния циркаджия, който умееше и да бълва дълги езици пламък от устата си.
Сънят се отклони от хубавите неща към пожар — на спящия му стана горещо под одеялото. Той се размърда, одеялото се изхлузи на пода и нещата в царството на сънищата веднага се оправиха.
След полунощ Уолтър се събуди. Не се събуди сам, чу далечен звън. В просъница не успя да схване, че това е камбанката на вратата. Специално я бяха закачили там за в случай на някакви спешни нощни необходимости.
Бяха се разбрали с Асагава и руския вицеконсул: каквото и да става, да не мърда от участъка. Побой, клане, убийство — няма значение. Ще почакат до сутринта.
Затова Локстън се обърна на другата страна и се опита да продължи да сънува, но звъненето не спираше.
Дали да не иде да погледне? Отвътре, разбира се — няма да излиза, знае ли какво може да стане? Може да са лошите — да са дошли за хартийките си.
Взе револвера. Излезе навън, стъпвайки безшумно.
На входната врата имаше хитроумно прозорче от потъмнено стъкло. През него се вижда отвътре, а отвън не.
Локстън надзърна и видя на стъпалата японка с раирано кимоно, каквито носи прислугата в хотел „Интернационал“.
Туземката протегна ръка към звънчето, задърпа го, колкото сила има. Пък се и разврещя:
— Порицай-сан! Аз Кумико, хотера „Интанацанару“! Рошо! Убивари маторосу! Съвсем убивари! Удряр шитека от бириарудо! Дупка гравата!