Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— И какво каза Пъстрата крава? — осведоми се Часке и хвърли към Хапеда поглед на мълчаливо взаимно съгласие. Навярно лошият дух отново се бе вселил у старата жена и те именно нея бяха видели клекнала сред върбалака.
— Да, Пъстрата крава. Вие въобще не знаете колко е страшно, когато започне да я мъчи този дух! — Цялото тяло на момичето потрепера. — Пък и тогава тя излезе права, когато аз не исках да й повярвам… нали си спомняте, когато тя каза, че дългите ножове ще победят и ето че сега… тя отново сънува и лошият дух й казал, че през следващата нощ мечката ще излезе от пещерата, след полунощ… мечката… вие нали знаете за нея?
— Не — отвърнаха момчетата. Те действително не знаеха.
Светкавичен облак надникна навън, за да се убеди че никой от възрастните няма намерение да влезе в шатрата, и заразказва:
— Отсреща, в планината, се намира пещерата, където спи старата мечка, Великата заклинателка! Тя е прастара и е живяла още когато хората и животните са били братя и сестри и са говорили един и същ език. Нейният син е бил огромен мечок, най-силният между двете големи води. Той имал омагьосана шатра и когато една вечер при него дошла една красива жена, на сутринта той се превърнал в човек. Бил едър и силен и мъдър боец и заклинател, когото никой не можел да надвие. Той е прародителят на Матотаупа и на Токай-ихто!
— Да! — потвърдиха Хапеда и Часке като из едно гърло.
— Да — подкрепи думите им и момичето. — Но мечката е още жива, същата онази, старата, тя спи горе, в пещерата, и ще остане там, докато нашите вождове бъдат храбри и силни.
Ако обаче те изменят на своя прародител, тя ще излезе оттам и ще ги смаже със собствените си лапи… — Детето млъкна при тази ужасна мисъл — … и тогава и тя самата ще умре. Така е казал Хавандшита на моята стара майка.
Светкавичен облак се ослуша. Навън, пред шатрата, цареше весело оживление. Тъкмо посрещаха вожда и неговите бойци в бивака. Те скоро щяха да влязат уморени в шатрата. Светкавичен облак се извърна наполовина, готова всеки миг да напусне вождовата типи.
— Тя обиди Токай-ихто и аз пожелах нейният дух най-после да се укроти! — прошепна девойчето бързо, сякаш извън себе си и съвсем бледо, на момчетата. — Тя каза, че ние всички ще станем изменници на голямото племе на дакота и ще напуснем земята на нашите бащи и че нашият вожд не е убил Червената лисица и не е отмъстил за Матотаупа, и затова мечката ще дойде и ще го удуши и нещастието ще се сгромоляса върху всички нас…
Хапеда скочи.
— Завържи си езика — възкликна той, прегракнал от ярост, — за да не повториш никога вече тези думи!
— Но ако и това излезе истина?… — прошушна Светка-вичен облак съвсем бързо и изтърча навън.
Хапеда и Часке хапеха устни и гледаха към пода. Къде бе останала радостта, която бяха преживели през последните дни? Те имаха чувството, че на небето се зададе тъмен облак. Токай-ихто не бе успял до днес да отмъсти на Червената лисица за своя баща — това беше ужасен упрек. Тези жени не биваше да го изговарят!
Денят премина в наваксване на пропуснатия нощен сън, в почивка и ядене. Светкавичен облак и Чапа бяха станали почти постоянни гости в шатрата на Токай-ихто.
— Тя отново е съвсем обладана от духовете — бе казал Чапа, извинявайки се за нахалството си. — Не може да се издържа там.
Вождът излезе от бивака още веднъж, сам и въоръжен единствено с костения си лък. Нощта настъпи, но Токай-ихто още не се беше върнал.
Охитика влезе в шатрата. Душейки пода, обиколи цялата типи, после си излезе разочарован. Вождът не го бе взел със себе си, както правеше обикновено. Тъй като вече се беше стъмнило и вътре не биваше да се пали огън, очертанията на обитателите на шатрата се сляха в неясни сенки.
Мълчанието и очакването действуваха потискащо на всички. Кога ще се върне Токай-ихто? Кой бе подпалил тези приказки за вожда като искра, която сега бе започнала да се разгаря и постепенно лумна като огън?
Хапеда се зарадва, когато на оттатьшния бряг на реката се чуха шумове, които привлякоха всеобщото внимание и сложиха край на ненужните мисли. Излаяха койоти. Миризмата на прясно дивечово месо ги привличаше. Охитика се стрелна напред и ушите на момчетата скоро доловиха сърдитото съскащо ръмжене, което издаваха борещите се долу край реката четириноги. Петте останали в бивака живи кучета подпомогнаха Охитика, но в гората навярно се бяха появили и големите сиви вълци, които бяха нова опасност за кучетата.
Момчетата изтичаха навън. Не се стигна дотам, те да се намесят, защото Охитика вече се връщаше като победител. Той се отпусна пред шатрата и започна да ближе раната си от ухапване на гърба.