Съдбовният кораб [bg]

Рейн не бе знаел, че тя може да се пресегне и да докосне ума му толкова лесно. Докато се взираше в очите ѝ, той я почувства и я чу в мислите си.

— Невярващ малък човек — язвително се обърна тя към него. — Преценяваш ме спрямо собствените си действия. Аз не съм те предавала. Виниш ме, защото не успя да намериш женската си, но аз вече бяха спазила думата си към теб. Не можах да спася твоята Малта. Направих всичко по силите си, след което те оставих да разрешиш проблема си. Ти се провали. Това не беше по моя вина и не заслужавам да бъда хулена заради него. Провалът е твой, малък мъжки. Не съм и излъгала. Отвори се. Докосни ме и разбери, че говоря истината. Малта е жива.

На два пъти преди бе докосвал душата си с тази на Малта. Сред потайната задушевност на сънната кутия, в свързването, възможно благодарение на добре посипаното с прах магическо дърво, мислите им се бяха смесили. Бяха сънували чудесно заедно. Споменът за това още разпалваше кръвта му. В съвместната им употреба на сънната кутия я бе опознал така, че никога нямаше да я сбърка с друга. Отвъд мириса, допира или дори вкуса на устните ѝ, в съзнанието му имаше друго усещане, което обхващаше същността на Малта.

Драцената сграбчи съзнанието му — тя го държеше независимо дали той го искаше, или не. Започна да се бори, докато не усети, че тя се протяга към нещо друго. Бледо като парфюм на вятъра, до съзнанието му се докосна рядко срещано, но все пак познато усещане. Малта. Рейн я почувства през драцената, но не успя да я докосне. Беше толкова дразнещо, като да види силуета ѝ върху развявана завеса, да помирише уханието ѝ и да почувства топлината на бузата ѝ върху наскоро напусната възглавница. Той се приведе към усещането с копнеж, но не успя да намери плътност. Почувства усилието на Тинтаглия като че ли разплиташе нишката на Малта от заплетена бъркотия от усещания. Тук беше силна и отчетлива, а после изчезна сред спомени за вятър, дъжд и солена вода. Къде е тя? — трескаво попита той Тинтаглия. Как е?