Съдбовният кораб [bg]

— Винаги сме били свободни! — извика някой от тълпата, с което развали момента за съветничката.

Мингсли направи последен опит да запази работната си ръка.

— Но несъмнено работниците с договор са друго…

Той бе прекъснат не само от многобройните викове на тълпата, но и от рева на драцената.

— Достатъчно. Разрешавайте тези незначителни проблеми в собственото си време. Не ме интересува как оцветявате кожата си или как се наричате, стига да свършите работата. — Тя погледна към Яни Купрус. — Можеш да вземеш инженери и проектанти от Бингтаун. Имаш работна ръка. Утре аз самата ще полетя да освободя Кендри и да намеря другите живи кораби, за да ги изпратя при теб. Давам ти дума, че ще пазя водите между Трехог и Бингтаун от всякакви неприятелски кораби, докато приключите със задачата. Несъмнено всичко вече е съгласувано.

Небето беше черно. Драцената беше блестящо в сребристо и синьо създание. Главата ѝ нежно се залюля над тях, докато изчакваше съгласието им. Мъждукащата от факлите светлина галеше удивителния ѝ образ. Роника се почувства като част от приказка за вълшебство, свидетелка на невероятно чудо. Изведнъж ѝ се стори, че оставащите дребни проблеми не заслужаваха да бъдат обсъждани. Нима Тинтаглия не беше отбелязала, че са същества с тъй кратък живот? Със сигурност нямаше чак такова значение какво се случва в един такъв проблясък на времето, какъвто заемаха те. Да служат на Тинтаглия, за да върнат драконите сред хората, щеше да им позволи да оставят следа в един по-велик свят.

През тълпата премина въздишка на съгласие. Роника също кимна бавно с глава.

— Малта — тихо пророни Кефрия до нея. Думата притесни Роника. В залата бе станало толкова тихо, че звукът беше като камъче, хвърлено в спокойно езеро. Няколко глави се извърнаха към тях. Дъщеря ѝ пое дълбоко дъх и изрече името по-силно: — Малта.

Драцената се обърна, за да ги погледне — в очите ѝ се четеше недоволство.

— Какво има? — попита тя.

Кефрия закрачи към дракона с гневна походка.

— Малта! — изкрещя тя името. — Малта беше моя дъщеря. Беше ми казано, че ти си я прикоткала към смъртта ѝ. А сега, благодарение на някаква нечестива магия, синът ми, единственото ми останало дете, стои пред теб и те възхвалява. Всичките ми съжители започват да шепнат и да се усмихват, като те видят, като бебета, очаровани от лъскава висулка.

Докато Кефрия говореше, Роника почувства странна нервност. Как смееше да говори така на това великолепно и доброжелателно същество; създанието, спасило цял Бингтаун, да е отговорно за смъртта на Малта? За момент Роника се почувства объркана, сякаш се будеше от дълбок сън.