Щамът на Юда

Лиза стоеше до прозореца на стаята си в една частна болница близо до Банкок. Високи стени ограждаха малката двуетажна клиника и пищните й градини с дървета папая, цъфнали лотоси, искрящи фонтани и няколко статуи на Буда, увити в оранжеви роби и обвити от дима на запалените от рано сутринта молитвени пръчици.

Лиза също беше казала молитвите си призори.

Сама.

За Монк.

Прозорецът беше отворен, капаците — отметнати докрай за пръв път от седмица. Карантината им най-после беше свършила. Лиза си пое дълбоко дъх и вдиша аромата на жасмин и портокалови цветове. През стените долитаха мирните шумове на селски живот — мучене на волове, бавният говор на две старици, които минаваха покрай портите, тежката стъпка на влачещ дънер слон; и най-хубавото от всичко — там някъде, жизнерадостен като лъчите на слънцето, се чуваше детски смях.

Живот.

А бяха само на крачка да изгубят всичко това.

— Знаеш ли — каза някой зад нея, — че като стоиш така пред прозореца, слънцето минава право през болничната ти нощница и всичко прозира? Почти нищо не остава за въображението. Не че се оплаквам.

Лиза се обърна с кипнало от радост сърце.

Пейнтър стоеше облегнат на вратата и държеше букет жълти рози — любимите й цветя. Беше с костюм, но без вратовръзка, току-що избръснат и с още влажна от душа коса. Беше хванал малко тен след цяла седмица в тропиците далеч от подземното леговище на Сигма и новият оттенък подчертаваше сините очи и тъмната му коса.

— Мислех, че ще се върнеш чак довечера — каза тя и се дръпна от прозореца.

Той влезе в стаята. За разлика от стерилната атмосфера в повечето болнични заведения, частната клиника предлагаше стаи с луксозна мебелировка. Плюс вази с цветя и дори два малки аквариума, в които плуваха миниатюрни златни рибки във всички оттенъци на оранжевото и червеното.

— Срещата с камбоджанския министър-председател беше отложена за следващата седмица. Ако питат мен, е напълно излишна. Така или иначе, след няколко дни свършва и карантината при храмовия комплекс.

Лиза кимна. Селскостопански самолети бяха разпръснали слаб разтвор на дезинфектант по външния периметър, а руините на Ангкор Ват бяха буквално залети с дезинфектанти. В карантинните лагери се бяха появили случаи на заразата, но болните реагираха добре на лечението.

Лечението.

Сюзан беше в друго крило на клиниката под най-строга охрана, но дори и това се оказваше излишна предпазна мярка. Тя наистина беше постигнала лечението, минавайки през огъня заради него. Сега в тялото й не беше останала и следа от вируса — нито от добрата, нито от лошата му форма. Всичко беше изчезнало.

Освен лечението.

Очаквали бяха антитела или ензими, или дори нов вид бели кръвни телца. Нищо подобно. Лечението беше бактерия. Същата цианобактерия, която беше причинила сиянието.