Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
Лиза затвори очи. Усети как нещо се пръсва в нея, как пареща киселина плъзва по вените й и изпива силата й. Част от нея не беше спряла да се надява… да съчинява сценарии, при които… Пак заради това беше коленичила призори пред една от статуите на Буда.
Молила се беше Монк да е оцелял.
— Няма го вече — промълви тя примирено. „0, Монк…“ Притисна се силно към Пейнтър. Сълзите й попиха в ризата му. Пръстите й се впиваха в гърба му, сякаш фактът на физическото му присъствие можеше да й дари някаква утеха.
— Каза ли вече на Кат? — попита тихичко, положила лице на гърдите му.
Пейнтър не каза нищо.
Но Лиза усети как тялото му потръпна.
Казал й беше.
Тя свали ръката му от рамото си и го целуна по дланта.
Той прошепна дрезгаво:
— Повече никога не ме оставяй така.
Лиза си спомни защо беше тръгнала на тази мисия. Да направи равносметка на живота си извън сянката на Пейнтър. Да погледне от перспектива на бъдещето сега, когато съдбите им се сливаха, и лично, и професионално.
Беше научила отговора.
Нападения на канибали, терзания на умопомрачени…
Сега знаеше, че е достатъчно силна да се справи сама.
Но…
Наведе се, целуна го по устните и прошепна:
— Повече никъде няма да ходя.
12:02
Грей вървеше по алеята през парка на клиниката. Беше с дънки и разпасана риза с тропически мотиви. Хубаво беше да носи нормални дрехи след седмица в болнична пижама. Хубаво беше и да излезе навън, под слънцето, макар че дробовете му още не бяха съвсем наред, а очите му смъдяха от ярката светлина. Още не беше оздравял, но след принудителната едноседмична карантина натрупаната енергия вече избиваше в раздразнителност.
Ускори крачка. Беше обиколил цялата градина — пълен кръг около клиниката. Не искаше изненади.
Планирал го беше цели три дни, а сега се налагаше да ускори графика. Портата на клиниката се появи пред него.
Беше им позволено да излизат, но само в границите на селото.
Грей мина пред висок жив плет и се натъкна на малка ниша, частен олтар с дебел Буда, увит в червена коприна. Няколко молитвени пръчици се валяха на земята пред статуята, но в момента димът идваше от друг източник.
Ковалски се беше облегнал на статуята с длан върху каменната глава. Извади пурата от устата си и издуха дълга струя дим.
— Жестоко… — изпъшка доволно.
— Откъде взе… о, няма значение. — Грей протегна ръка. — Намери ли онова, за което те помолих?
Ковалски загаси пурата си в рамото на статуята. Дори Грей потръпна от това небрежно светотатство.
— Намерих, ама за какво ти е всичко това? — попита Ковалски и извади увит в хартия пакет иззад гърба си. — Подкупих сестрата, докато ме миеше с гъба. Е, сестрата беше мъж, вярно. Трябва да забранят на мъже да стават медицински сестри, противоестествено е. Така или иначе, онзи се оказа пич и успя да ти намери каквото искаше.
Грей взе пакета и тръгна да си ходи. Ковалски скръсти ръце и свъси разочаровано вежди, даже въздъхна тежко-тежко. Грей се обърна.
— Какво има?
Ковалски отвори уста… и я затвори.
— Какво? — настоя Грей. Ковалски размаха ръце във въздуха.
— Първо… ами, през цялото време не гръмнах дори веднъж. Нито с пушка, нито с пищов, нито дори с водно пистолетче! Така де, все едно пак ме бяха пратили да охранявам някоя тъпотия във Вашингтон. Толкова се старах, а какво получих — игли в задника.
Грей само го гледаше немигащо. Това беше най-дългата реч, излизала досега от устата на Ковалски. Явно въпросът наистина го вълнуваше.
— Просто казвам, че… — изломоти Ковалски и изведнъж се смути.
Грей въздъхна.
— Ела с мен. — Обърна се и тръгна към портата. Наистина беше задължен на якия охранител.
Ковалски го настигна.
— Къде отиваме?
Грей го поведе към портата. Постовите им кимнаха. Грей пъхна пакета под мишница и извади портфейла си. Измъкна една банкнота и я даде на Ковалски, докато излизаха навън.
— И какво да я правя тая десетачка? — попита бившият моряк.
Грей направи още няколко крачки напред и посочи група селяни, които се трудеха край пътя. Трудеха се в тайландски стил. Четирима мъже и двете им товарни животни.
— Виж… слонове — каза Грей.
Ковалски погледна към черния път, погледна към десетачката в ръката си, после пак към слоновете. Ухили се широко. Тръгна напред, после се обърна към Грей, направи върховно усилие да изрази благодарността си, не успя и пое отново към целта си.
— О, да, пази се, слонче, че идвам… — Вдигна ръка и извика: — Хей, вие! Със слоновете!
Грей се обърна и хлътна през портата. „Горкият слон“.