Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
От височината на прозореца, от който се откриваше целият площад, д’Артанян видя с вътрешно задоволство, че намиращите се в тълпата мускетари и гвардейци си пробиваха успешно път с помощта на ръцете и дръжките на шпагите. Забеляза също, че те успяха да образуват група от петдесетина души и че с изключение на десетина заблудили се мускетари ядрото беше плътно и на разстояние на човешкия глас. Но не само това обстоятелство привлече вниманието на д’Артанян. Около бесилките и особено покрай аркадата Сен Жан кипеше някакъв жив водовъртеж; в него, сред безразличните неизразителни образи се виждаха мъже със смели, решителни лица, които си разменяха някакви тайнствени знаци. Сред особено оживените групи д’Артанян забеляза кавалера, който беше дошъл от съседната врата, градина в пивницата и се беше обърнал с реч към пиячите. Както изглежда, сега събираше хора и даваше някакви заповеди.
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Не съм се излъгал, познавам тоя човек: това е Менвил. Какво ли прави тук?
Глух шум, който се усилваше всеки миг, отвлече вниманието му на друга страна. Тоя шум беше предизвикан от появата на осъдените. На ъгъла на аркадата се показа предшествуващият ги отряд войници. Тогава шумът и говорът на тълпата се превърна в оглушителен рев.
Д’Артанян видя, че Раул побледня, и го удари силно по рамото.
При тоя рев огнярите се обърнаха и запитаха какво става.
— Пристигат осъдените — отговори д’Артанян.
— Добре! — казаха те и почнаха да разпалват още повече огъня.
Д’Артанян ги погледна с безпокойство; беше очевидно, че тия хора, които разпалваха без никаква нужда такъв огън, имаха особени намерения.
Осъдените се появиха на площада. Те ходеха пеша, пред тях вървеше палачът, а от двете им страни се движеха петдесет войници. Осъдените бяха облечени целите в черно; бяха бледи, но спокойни.
Те гледаха нетърпеливо над главите, като на всяка крачка се надигаха на пръсти.
Д’Артанян забеляза това движение.
— Пусто да остане! — рече той. — Колко бързат да видят бесилката!
Раул отстъпи назад, без да има сили обаче да се махне съвсем от прозореца. Ужасът има също своя притегателна сила.
— На смърт! На смърт! — крещяха петдесет хиляди гласове.
— Да, на смърт! — ревяха стотина особено яростни гласове, сякаш в отговор на тълпата.
— На въжето! На въжето! — продължи тълпата. — Да живее кралят!
— Я гледай! — промърмори д’Артанян. — Чудно нещо! Аз съм уверен, че не кралят, а господин дьо Колбер е заповядал дати обесят.
В тоя миг в тълпата започна блъсканица, която спря за малко шествието на осъдените.
Хората със смели, решителни лица, които д’Артанян беше забелязал, си запробиваха така бързо и енергично път през тълпата, че почти достигнаха линията на войниците.
Шествието потегли отново.
Изведнъж с виковете: „Да живее Колбер!“, тия хора (д’Артанян не ги губеше от очи) се хвърлиха върху конвоя, който напразно се опита да се сражава. Отзад напираше тълпата.
Вдигна се невъобразим шум и врява, сред които се чуха викове от ужас, звънтене на шпаги, на алебарди и мускетни изстрели. С една дума, настъпи общ хаос, в който д’Артанян не можа да различи вече нищо. Но скоро сред тоя хаос пролича някакво определено намерение, някаква силна воля.
Осъдените бяха изтръгнати от конвоя и бяха повлечени към пивницата „Образът на света Богородица“.
Тия, които ги влачеха, викаха: „Да живее Колбер!“
Народът се колебаеше, като не знаеше, чия страна Да вземе: на войниците или на нападателите.
Спираше го това, че тия, които викаха: „Да живее Колбер!“, започнаха също така да викат: „Долу въжето! Долу бесилката! В огъня! В огъня! Да изгорим крадците! Да изгорим кръвопийците!“
Тия викове подействуваха най-после на тълпата — въодушевиха я.
Простолюдието беше дошло да види смъртно наказание и ето че му се представяше случай да извърши лично наказанието.
Нямаше нищо по-приятно от това. Ето защо тълпата взе веднага страната на нападателите и заедно с тях завика:
— Да, да, в огъня крадците! Да живее Колбер!
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Струва ми се, че работата взема сериозен обрат.
Единият от хората, които стояха край огнището, се приближи до прозореца с горяща главня в ръка.
— Аха! — каза той. — Положението е напечено. След това се обърна към другаря си и прибави:
— Ето сигнала!
И внезапно допря горящата главня до дървената обшивка.
Къщата беше доста стара и се поддаде лесно на огъня За миг дъските запукаха и пламъкът запращя нагоре. Силен рев отвън отговори на виковете, които изпуснаха подпалвачите.
Д’Артанян, който не видя нищо, защото гледаше площада, почувствува изведнъж, че го задушава дим и го пърли пламък.