Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Без такива работи — каза Домас. — Достатъчна е само почтителната стойка. — После се обърна към брат си. — В този двор церемониите са прекалено много. От това кланяне ми се завива свят.
Равелайн се засмя, на пръв поглед сърдечно и високо, но смехът му беше изпълнен с подигравка.
— Нареди да спрем да ти се кланяме — каза той — и ще разбереш колко много ще ти липсва.
Домас го погледна снизходително.
— Пак проявяваш остроумието си. — В отговор Равелайн му се поклони много подигравателно, много бавно и много ниско и царят въздъхна и се обърна към Биймас. — Днес не се чувствам остроумен. Измисли нещо духовито за мен, Биймас. Нещо, което да постави брат ми на мястото му. Теб те бива за тия неща. — Биймас шепнешком му обеща и Домас отново насочи вниманието си към нас. — Значи това са хората, които причиниха такава суетня! — прогърмя гласът му. Каза го обаче с усмивка. После ни огледа внимателно, а усмивката не слизаше от лицето му. — Сплотена група — се обърна той към брат си. — Не си ли съгласен?
Равелайн също ни изучаваше: пронизващите му очи ни обходиха, спряха се на мен, после на Дженъс, където се задържаха малко по-дълго.
— Прав си — отговори принцът. Гласът му беше силен почти като на царя. Той също се усмихваше, но устните му бяха разтеглени в тънка усмивка като на ловджийско куче, надушило плячка.
Царят се надигна от трона си и заедно с Биймас, който подскачаше до него, и слезе да ни разгледа отблизо, Дженъс и аз се напрегнахме — мислехме, че най-напред ще спре пред нас. Царят обаче се разходи небрежно около групата.
— Наистина сплотена група! — прогърмя възхитителният му глас. — Поглеждаш ги и ти става ясно как са го постигнали. Те са като братя: еднакви дрехи, еднакви обуща, еднакви трудности и лишения.
— Е, мършави са малко — подхвърли Равелайн. — И доста окъсани.
— Кой няма да е мършав и окъсан след толкова дълъг път? — каза Домас и погледна Биймас. — Още ли не си измислил нищо? — Биймас отговори, че продължавал да мисли. — Добре — каза царят. — Измисли нещо умно, и жлъчно, и нараняващо.
Последва по-нататъшно проучване и кимане. После Домас неочаквано се завъртя, махна с ръка към залата и извика:
— Приятели! Приятели! Внимание, моля. — Гласът му изпълни огромната зала и отекна без помощта на никаква магия. Всички го чуха и заповтаряха:
— Царят говори! Царят говори!
Тълпата погледна очаквателно нагоре.
— Искам всички да се запознаете с тези хора — прогърмя гласът на царя. — Навярно сте чули, че се интересувам от тях, и ето ги сега пред вас от плът и кръв. Всичките са смели пътешественици. И какво само пътешествие са направили! Дошли са чак от Ориса. Прекосили са пустини, срещали са се с бандити, преживели са какви ли не ужасии. — Домас отново закрачи пред нас, без да спира да говори, а търпеливият Биймас подтичваше до него. — Нека да поговорим с някои от тях! Да видим на какво се дължи високият им дух. — Той замълча и погледна намръщено тълпата. — Дух, който, за съжаление, липсва на много от вас. — После той отново се обърна към нас и отново усмивка озари лицето му усмивка съвсем различна от тази на брат му: широка и великодушна, облагородена от честа употреба.
Царят отново ни огледа и погледът му падна върху сержант Мийна.
— Вие, господине! — Домас го посочи с пръст. — Кажете ми името си.
Мийна се изчерви от смущение и объркване. Как да отговори? С военен поздрав? Нали поклоните бяха забранени. Домас го спаси — вдигна ръка и го поздрави като войник. Дилемата беше разрешена и Мийна отговори стегнато, по войнишки:
— Сержант Мийна, сър!
Царят извика към тълпата:
— Чухте ли? Сержант Мийна. Досетих се, че е военен. По стойката си личи, че е сержант.
— Благодаря ви, ваше величество, — каза Мийна.
— Кажи ни, добри сержанте, какво мислиш за нас сега, когато си вече тук? Как намираш Вакаан?
Лицето на Мийна светна и той положи всички усилия да намери подходящ отговор. Накрая каза:
— Чудесно е, ваше величество! Просто чудесно!
Домас се заля в смях.
— Чувате ли? — извика той. — Сержантът мисли, че ние сме … чудесни! — И отново се заля от смях. — Добър, честен войнишки отговор. Необходими са ни повече такива хора. — Мийна се изчерви, а царят продължи:
— Има ли нещо, което не ти харесва? Което не е… чудесно?