Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Но аз не мога да чета, императоре.“
„Неразвратен ум. Добре. Стария Ток ще те учи следващите шест месеца — той е един от малкото войници с мозък. Но само шест месеца. Не повече.“
„Императоре, той като че ли ще се справи по-добре от мен…“
„За него имам нещо друго. Направи каквото казах или ще заповядам да те набучат на кол на градската стена.“
Чувството за хумор на Келанвед беше странно дори в най-добри времена. Дюйкър помнеше онези уроци: той, трийсет и няколко годишен войник, прекарал повече от половината от тези години във военни кампании, седнал до синчето на Ток, завързаняк, който като че ли непрекъснато страдаше от настинка — ръкавите на ризата му вечно бяха хванали кора от засъхналите сополи. Беше отнело повече от шест месеца, но по това време учението вече се водеше от Ток-младши.
„Императорът обичаше уроците по унижение. Стига да не му се връща на него. Чудно, какво ли стана с Ток-старши? Изчезна след убийствата… винаги съм си мислил, че това ще да е работа на Ласийн… а Ток-младши… той отхвърли живота сред ръкописи и книги… сега е изгубен някъде в кампанията на Дженабакъз…“
Една стоманена ръка стисна силно историка за рамото. Дюйкър се вторачи в обруленото лице на Лъл и кимна. „Извинявай. Умът ми все още витае, изглежда.“
Бяха спрели. Отпред, сред облаците мъгла, смътно се издигаше настръхнал от остри колове вал от отъпкана пръст. Блясъкът на огньовете отвъд насипа шареше мъглата с оранжеви петна.
„Сега какво?“
Двамата магьосници бяха коленичили пет крачки напред. И двамата бяха съвсем неподвижни.
Зачакаха. Дюйкър долови приглушени гласове от другата страна на вала — бавно преминаваха от ляво на дясно и заглъхнаха по пътя на тайтанския патрул. Нил се извърна и махна с ръка.
Със заредени арбалети, морските пехотинци се плъзнаха напред. След миг историкът ги последва.
В пръстта пред двамата магьосници беше зейнало устие на тунел. Пръстта димеше, камъните и чакълът отскачаха нажежени. Отдолу изглеждаше, сякаш е изровен от нечии огромни ноктести ръце.
Дюйкър се намръщи. Мразеше тунелите. Не, те го ужасяваха. Нищо разумно нямаше в това… „Нова грешка. Тунелите се срутват. Хората остават заровени живи. Всичко това е съвсем ясно, възможно, вероятно, неизбежно.“
Нил поведе — запълзя навътре и се скри. Другият магьосник бързо го последва. Лъл се извърна към историка и му махна да тръгва.
Дюйкър поклати глава.
Капитанът го посочи, после посочи дупката и промълви безмълвно: „Веднага.“
Историкът изсъска проклятие и запристъпва напред. Щом се доближи, ръката на Лъл се стрелна, сграбчи го за прашната телаба и го натика в дупката.
Наложи се да напрегне цялата си воля, за да не изврещи. Запълзя и задраска отчаяно с нокти. Изрита и усети как петата му удари нещо. „Бас държа, че е ченето на Лъл. Пада ти се, кучи сине!“ Задоволството, което го обля, помогна. Той пропълзя покрай старите тинести наноси и се оказа обкръжен като в пашкул от здрава скална основа. „Едва ли ще се срути“, каза си наум и мисълта прозвуча в главата му куха и безсмислена. Тунелът продължаваше да слиза надолу, топлата скала стана хлъзгава, а след това — мокра. Кошмарните образи как се дави смениха страха от срутването.
Поколеба се, докато острият връх на меч не се опря в изтърканата му подметка — проби я и се забоде в ходилото му. Дюйкър изохка и продължи.
Тунелът се изравни. Пълнеше се с вода — капеше от всички страни. Историкът се провря още напред и загази в студения поток. Спря, гребна шепа и отпи. Метален и песъчлив вкус. „Но се пие.“
Равният участък продължаваше все напред и напред. Потокът ставаше все по-дълбок, с тревожеща бързина. Прогизнал до кости и ужасно натежал от мокрите дрехи, Дюйкър газеше с усилие, капнал от умора, мускулите го предаваха. Само кашлиците и храченето зад гърба му го караха да продължи. „Отзад вече се давят, аз съм следващият!“
Запровира се нагоре, дращеше с нокти в калта и ронещата се пръст. Отпред се появи грубо очертано кълбо от сивкава мъгла — беше стигнал до изхода.
Нечии ръце го сграбчиха под мишниците и го издърпаха навън, превъргаляха го и го пуснаха сред треви с остри, режещи стръкове. Той остана да лежи тихо, задъхан и зяпнал ниския таван от мъгла над себе си. Едва забеляза през непроницаемата сивота фигурите на морските пехотинци — измъкваха се от тунела и оформяха защитен кордон, дъхът им излизаше със съсък, а от оръжията им капеше разкаляна вода. „Тетивите на арбалетите ще се разхлабят, освен ако не са били накиснати в масло и намазани с восък. Разбира се, че са намазани — войниците не са идиоти. Предвидили са всяка възможност, дори че може да се наложи да плуват под една прашна равнина. Веднъж видях как един войник намери приложение на рибарски такъми насред пустинята. Какво прави един малазански войник толкова опасен? Разрешено им е да мислят.“