Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Недалече от него бяха наклякали четирима от морските пехотинци на Лъл, улисани в последната проверка на оръжието и снаряжението си. Тежките им арбалети бяха начернени току-що, а после наклепани с мазна прах, за да се скрие лъскавината.
Само един бегъл поглед беше достатъчен Дюйкър да се увери, че това са корави воини, ветерани. Движенията им бяха пестеливи, подготовката — професионална. Нито мъжът, нито трите жени изглеждаха на по-малко от трийсет, и никой не проговори, нито вдигна глава, когато капитанът спря при тях.
Нил кимна на Дюйкър, щом историкът седна срещу него, и каза:
— Нощта обещава да е хладна.
— Намери ли местоположението на този боен главатар?
— Не точно. Района, като цяло. Сигурно разполага с някои дребни прегради срещу засичане… но щом се приближим, няма да му помогнат.
— Как намираш лице, което се отличава само със своята компетентност, Нил?
Младият магьосник сви рамене.
— Оставил е и… други знаци. Ще го намерим, това е сигурно. А после зависи от тях. — Той кимна към пехотинците. Разбрах нещо, историко, през тези няколко месеца в тази равнина.
— И какво е то?
— Професионалният малазански войник е най-смъртоносното оръжие, което познавам. Ако Колтейн разполагаше с три армии, вместо с три пети от една, щеше да смаже това въстание преди да е свършила годината. И толкова категорично, че Седемте града никога повече да не се вдигнат. Бихме могли да разбием на пух и прах Камъст Релой и сега — ако не бяха бежанците, които сме се заклели да браним.
Дюйкър кимна. Доста истина имаше в това.
Приглушените лагерни звуци създаваха илюзия за нормалност — всеобхватна прегръдка, която го изпълваше с безпокойство. Смътно си даде сметка, че губи способността си да се отпусне. Вдигна една клонка и я хвърли към огъня.
Ръката на Нил изплющя във въздуха.
— Тази — не.
Дойде още един млад магьосник, тънките му костеливи ръце бяха покрити с нащърбени белези от китките до раменете. Клекна до Нил и се изплю в огъня. Плюнката не изсъска.
Нил изправи гръб, хвърли настрана кожената плетка и погледна Лъл и войниците му. Бяха готови.
— Време ли е? — попита Дюйкър.
— Да.
Нил и другият магьосник поведоха групата през лагера. Малцина от родния им клан поглеждаха към тях и едва след няколко минути Дюйкър осъзна, че привидното безразличие може би е съзнателна проява на предписван от нравите им израз на почит. „Или нещо съвсем друго. Всеки поглед е урочасване, в края на краищата.“
Стигнаха до северния край на стана. Над равнината отвъд оплетените от тръстика прегради се стелеха дрипи мъгла. Дюйкър се намръщи.
— Ще разберат, че не е естествена.
Лъл изсумтя.
— Предвидили сме отвличащи ходове, разбира се. Три отделения сапьори в момента са отвън, с торби, пълни с игра…
Беше прекъснат от взрив на североизток, последван от тишина, изпълнена със смътни викове и плач в покрова на нощната тъма. А след това низ от експлозии раздра въздуха.
Мъглата погълна блясъците, но слухът на Дюйкър разпозна трясъка на пробивачките и тътнещия свисък на подпалвачките. Чуха се още писъци, последвани от бързия тропот на конски копита, стичащи се на североизток.
— Сега нещата ще се решат — промълви Лъл.
Отминаха минути, далечните крясъци заглъхнаха.
— Бълт успя ли най-сетне да издири онзи капитан на сапьорите? — попита по едно време историкът.
— Не сме му виждали лицето на нито една от сбирките, в които си чешем езиците, ако това имаш предвид. Но е тука някъде. Колтейн най-сетне прие, че е срамежлив.
— Срамежлив ли?
Лъл сви рамене.
— Шега, историк. Забрави ли какво е шега?
Нил най-после се обърна с лице към тях.
— Добре де — каза капитанът. — Край на приказките.
Няколко уикски пазачи издърпаха заострените колове, крепящи една от тръстиковите прегради, и бавно я спуснаха. Развиха над нея дебела кожа, за да приглуши неизбежното пращене от преминаването на групата.
Мъглата отпред се разсипваше на парцали. Един от тях се понесе към тях, загърна ги и пое със стъпките им през равнината.
Дюйкър съжали, че не беше задал повече въпроси. Колко далече е до постовете на вражеския лагер? Как смятаха да се промъкнат през тях незабелязано? Какъв беше редът за оттегляне в случай, че нещата се объркат? Ръката му хвана дръжката на късия меч на бедрото му; допирът му се стори някак странен и това го разтревожи — доста време беше изтекло, откакто за последен път бе използвал оръжие. „През всичките онези години наградата на императора бе в това да стоя далече от фронтовата линия. Както и разните алхимии, с чиято помощ кретам все още след зрялата си възраст. Богове, дори белезите от последния ужас са се заличили!“ „Никой, който е отраснал сред ръкописи и книги, не може да пише за света — казал му бе Келанвед веднъж, — поради което те назначавам за Имперски историк, войнико.“