Мечът на Шанара

Бяха стигнали до Сградата на съвета, висока каменна постройка, обградена с потъмнели от времето колони и сводести прозорци, покрити с метални решетки. Охраната, която стоеше до входа, не ги попита нищо и те тръгнаха по дълги коридори с високи тавани, после се заизкачваха по виещи се стълби, а стените отекваха от ударите на ботушите им по износените каменни стълбища. Съветът се събираше в залата на четвъртия етаж на голямата сграда. Когато най–после застанаха пред дървените й врати, Шърл каза на Мениън, че ще съобщи на баща си и на останалите членове на Съвета за желанието му да говори с тях. След като тя влезе в залата, той застана тихо в коридора и се заслуша в приглушените гласове. Секундите течаха бавно, а дъждът продължаваше да удря тихо, ритмично, по стъклата на прозорците.

Планинецът се отпусна за момент в тишината и спокойствието на старата сграда и в съзнанието му проблеснаха като мигновени светкавици образите на на приятелите му от разделената група. Чудеше се натъжен какво ли им се е случило след Паранор. Може би никога вече нямаше да бъдат заедно, както през онези ужасни дни по пътя за Централната кула на крепостта. Но той никога нямаше да забрави смелостта и саможертвата им, и винаги щеше да се гордее от начина, по който те заедно посрещаха опасностите и ги преодоляваха Дори и непонасящият го Флик беше проявил храброст и непоколебимост, каквито Мениън не беше очаквал от него.

Ами Ший, най-старият му приятел? Поклати глава, като се замисли за другаря си, който не беше до него. Липсваше му странното у младежа от Вейл съчетание на трезва практичност и старомодни схващания. Ший като че ли не виждаше промяната във времето, дори когато слънцето се движеше от изток на запад в небето над главата му. Той сякаш не разбираше, че земята и хората отново се разрастват, отново се разпростират, че войните на миналото бавно тънат в забвение. Ший вярваше, че човек може да обърне гръб на миналото си и да изгради един нов свят с бъдеще. Той изобщо не разбираше, че бъдещето е неразделно свързано с миналото, една преплетена материя от събития и идеи, които никога няма да бъдат напълно отделени. По някакъв свой начин малкият човек от Вейл беше част от отиващия си век. Убежденията му бяха по-скоро припомняме на миналото, отколкото обещание на бъдещето. „Колко странно, наистина невероятно странно изглеждаше всичко това!“ — помисли си внезапно Мениън, като стоеше в центъра на салона неподвижен, с поглед, зареян в очуканата от годините каменна стена. Ший и Мечът на Шанара — неща от една епоха, която бавно умира. И въпреки това те са надеждата на времето, което ще дойде. Те са ключът към живота.