Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Да ти покажа място за спане ли? Та ти не живееш ли тук?
— Вие сигурно ме смятате за джудже — рече хлапето, — но аз съм човек като вас, само че ме омагьосаха.
— Това е най-странното нещо, което съм чувала! Не искаш ли да ми разкажеш как те сполетя това нещастие?
Момчето нямаше нищо против да разкаже приключенията си, а жената го слушаше все по-изненадана, възхитена и доволна. „Какво щастие е, че срещнах това момченце, което е прелетяло на гърба на една гъска през цяла Швеция! — мислеше си тя. — Ще напиша в книгата си точно това, което то ми разказа. Няма защо да се безпокоя вече за книгата. Добре, че дойдох в родното си място. Колко е чудно, че получих помощ още щом пристигнах в стария чифлик!“
И в главата й боязливо се промъкна една мисъл. По гълъбите тя беше обадила на баща си, че копнее за стария дом и веднага получи помощ в това, което тъй дълго я беше измъчвало. Дали това не бе отговор на нейната молба?
L
Съкровището на островчето
На път към морето
Петък, 7 октомври
В началото на есенното си пътуване дивите гъски летяха право на юг, но след като напуснаха Фрюксдал, те промениха посоката и тръгнаха през Западна Вермланд и Далсланд към Бохюслен.
Пътуването беше весело. Гъсетата бяха свикнали с летенето, не се оплакваха вече от умора, а момчето си възвръщаше малко по малко доброто настроение. То беше доволно, че можа да разговаря с човек. Много го ободриха думите на жената, че ако продължава все така да прави добро на всеки срещнат, приключението му няма да свърши зле. Тя не можа да му каже как отново ще стане човек, но му вдъхна малко надежда и увереност и сигурно това му помогна да измисли как да накара белия гъсок да не се връща в къщи.
— Знаеш ли, Мортен — каза то, когато летяха високо във въздуха, — след такова интересно пътуване ще бъде много скучно да прекараме цялата зима в къщи! Аз все си мисля, че трябва да продължим с дивите гъски в топлите страни.
— Ти се шегуваш! — извика гъсокът уплашено.
Сега, след като беше доказал, че може да отиде с дивите гъски чак до Лапландия, той с радост очакваше да се върне в обора на Холгер Нилсон.
Момчето мълча известно време, като гледаше надолу към Вермланд Брезите, широколистните гори и чифлиците бяха обагрени в жълти и червени есенни цветове, а дългите езера блестяха светлосини между жълтите си брегове.
— Земята под нас никога не е била толкова красива като днес! — каза то. — Езерата приличат на синя коприна, а бреговете им са като жълти панделки. Няма ли да ти е жал да спрем в Западен Веменхьог, без да видим нещо повече от света?
— Аз си мислех, че ти искаш да отидеш при баща си и майка си и да им покажеш какво добро момче си станал — отвърна гъсокът.
Цяло лято той бе мечтал за часа, когато ще кацне на двора пред къщата на Холгер Нилсон и ще покаже Дюнфин и шестте гъсета на гъските, на кокошките, на кравите, на котката и на самата домакиня, та не се зарадва много на предложението на момчето.
Този ден дивите гъски направиха няколко дълги почивки. Навсякъде имаше чудесни стърнища и те просто не можеха да се откъснат от тях, затова пристигнаха в Далсланд чак надвечер. Навлязоха в северозападната част на страната, която беше още по-красива от Вермланд. В нея имаше толкова много езера, че земята се промъкваше между тях на тесни, хълмисти ивици. Нямаше много място за ниви, но дърветата вирееха добре и стръмните брегове приличаха на хубави паркове. Във въздуха или във водата като че ли имаше нещо, което задържаше слънчевата светлина и след като слънцето потъна зад хълмовете. Над потъмнелите езера играеха златни отблясъци, а над земята трептеше бледорозово сияние, в което се мяркаха жълтобели брези, ясночервени елхи и жълточервени калини.
— Няма ли да съжаляваш, Мортен, че никога вече не ще видиш такава красота? — каза момчето.
— Предпочитам тлъстите ниви в Сконе пред тия бедни хълмове — отвърна гъсокът. — Но ако ти си решил непременно да продължиш пътуването, аз не мога да се разделя с теб.
— Точно този отговор ми трябваше — каза момчето и по гласа му се почувствува, че се е освободило от голям товар.
Като навлязоха в Бохюслен, планините се превърнаха във високи плата, долините се стесниха, а дългите езера на дъното им бяха тъмни, като че излезли из дън земя. И тази гледка беше прекрасна. Като я разглеждаше, ту осветена от някой слънчев лъч, ту в сянка, момчето си мислеше, че в нея има нещо диво и своеобразно. Без да знае защо, струваше му се, че тук някога са живели здрави и храбри борци, минали през много опасни приключения из тези тайнствени области. Старата страст към необикновеното отново се събуди у него. „Може би ще ми бъде тежко, когато животът ми престане да бъде изложен на опасност всеки ден — помисли си то, — но човек трябва да бъде доволен от това, което е.“