Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
На Мортен то не каза нищо, защото гъските летяха над Бохюслен толкова бързо, че гъсокът само пъхтеше и нямаше да може нищо да отговори. Слънцето беше стигнало хоризонта и от време на време се скриваше зад някой хълм, но дивите гъски хвърчаха толкова бързо, че отново го виждаха, когато стигаха до хълма.
Най-сетне съгледаха на запад една светла ивица, която се уголемяваше и разширяваше с всеки удар на крилете. Това беше морето, млечнобяло с розови и небесносини отблясъци. Като отминаха крайбрежните скали, гъските пак видяха слънцето, което висеше над морето, голямо и червено, готово всеки момент да потъне във вълните.
Момчето съзерцаваше безкрайната морска шир и червеното вечерно слънце и в душата му цареше покой и сигурност. „Няма смисъл да се тревожиш, Нилс Холгерсон — казваше слънцето. — Светът е прекрасен и за малките, и за големите. А още по-хубаво е да бъдеш свободен и безгрижен и светът да е открит пред теб!“
Подаръкът на дивите гъски
Дивите гъски останаха да спят на едно малко островче пред Фйелбака. Към полунощ, когато луната се издигна високо на небето, старата Ака отърси съня от очите си. После събуди Юкси и Какси, Колие и Иелйе, Вииси и Кууси. Най-после побутна с човката си Палечко и събуди и него.
— Какво има, майко Ака? — попита той, като скочи уплашено.
— Няма нищо опасно — отговори водачката. — Ние седемте, най-старите в ятото, ще се поразходим малко над морето и аз си помислих, че може би и ти ще искаш да дойдеш.
Момчето разбра, че Ака не би му предложила такова нещо, ако нямаше важна причина, и веднага се качи на гърба й. Тръгнаха право на запад. Минаха най-напред над един пояс от острови и островчета близо край брега, после прелетяха голямо пространство открито море и най-после стигнаха голямата група острови Ведер, далеч в морето. Островите бяха ниски и скалисти и под силната светлина на луната се виждаше, че западната им страна е изгладена от вълните. Някои от тях бяха доста големи и момчето съгледа на тях няколко къщи. Ака се спусна на едно от най-малките островчета. То представляваше неравна сива каменна плоча с широка пукнатина в средата, в която морето беше насипало ситен бял пясък и раковини.
Като слезе от гърба на гъската, момчето видя наблизо нещо, което приличаше на висок остър камък. Но следния миг забеляза, че това е голяма граблива птица, избрала си това островче за нощуване. Но преди още да изрази учудването си, че гъските така непредпазливо бяха кацнали до опасен враг, птицата с един скок се намери до тях и то позна орела Горго.
Явно беше, че Ака и Горго са си уговорили среща тук, защото те и двамата не се изненадаха.
— Чудесно, Горго! — каза Ака. — Не ми се вярваше, че ще пристигнеш на мястото на срещата преди нас. Отдавна ли си тук?
— Тази вечер пристигнах — отвърна Горго, — но за съжаление не мога да се похваля с нищо повече от това, че пристигнах навреме. От работата, която ми възложи, нищо не излезе.
— Сигурна съм, Горго, че си направил повече, отколкото казваш — прекъсна го Ака. — Но преди да ни разправиш как мина пътуването ти, аз искам да помоля Палечко да ми помогне да намерим нещо, което е скрито тук, на островчето.
Момчето разглеждаше няколко красиви раковини, но като чу името си, вдигна глава.
— Сигурно си се чудил, Палечко, защо се отклонихме от първоначалната посока и тръгнахме на запад към морето — каза Ака.
— Вярно, че ми се видя чудно — отвърна момчето. — Но аз знам, че не правите нищо без причина.
— Ти имаш голяма вяра в мен — каза Ака, — но дано сега не я загубиш, защото твърде е възможно да сме направили това пътуване напразно.
— Преди много години — продължи Ака, — аз и няколко от старите гъски в ятото попаднахме една пролет в буря, която ни отнесе чак до тези островчета. Като видяхме, че пред нас се простира само безбрежно море, изплашихме се бурята да не ни отнесе толкова далеч, че да не можем да се върнем на сушата и кацнахме на вълните. Бурята ни принуди да останем дни наред между тези голи скали. Гладът много ни измъчваше и веднъж дойдохме в пукнатината на това островче да потърсим нещо за ядене. Не намерихме нито стръкче трева, но видяхме няколко здраво завързани торби, полузарити в пясъка. Помислихме си, че в тях може да има жито и почнахме да ги кълвем и дърпаме, докато ги скъсахме. Но вместо житни зърна от тях се изсипаха лъскави златни монети. На нас те не ни трябваха и ние ги оставихме на мястото им. През всичките тези години нито веднъж не помислихме за находката, но тази есен се случи нещо и на нас ни трябва злато. Малко е вероятно съкровището да се намира още тук, но ние все пак дойдохме, за да проверим.