Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Моите съболезнования за загубата на брат ви, адюнкта.
— Благодаря, Гамът. А сега поспи. И се отбий в шатрата на…
— На Т’амбър. Да, адюнкта.
Тя кривна вежда.
— Неодобрение ли дочух?
— Да. Не съм единственият, който има нужда от сън. Гуглата да ни вземе дано, та ние дори не хапнахме тази вечер.
— До утре, Юмрук.
— Да. До утре, адюнкта.
Само един човек все още седеше до гаснещия огън.
— Какво правиш тук, Кътъл? — попита Стрингс.
— Изкарах си аз съня. Утре ще си влачиш краката, сержант.
— Не мисля, че тази нощ ще мога да спя — промърмори Стрингс и седна срещу едрия сапьор.
— Далече е — избоботи Кътъл и хвърли в пламъците шепа суха тор.
— Но се усеща по-близо.
— Поне не вървиш по стъпките на падналите си другари, Фидлър. Все едно, всичко е много далече.
— Е, не съм сигурен дали разбирам за какво говориш, но да речем, че си прав.
— Благодаря за мунициите, между другото.
— Това е най-проклетото нещо, Кътъл, — изсумтя Стрингс. — Винаги намираме още и трябва да се използват бързо, но ги трупаме, крием ги, не казваме на никого за тях — в случай че ни заповядат да ги използваме…
— Кучите синове.
— Кучите синове.
— Ще използвам тия, дето ми ги даде — увери го Кътъл. — Пълзял съм под краката на Корболо Дом. Нищо против нямам да замина при Гуглата с него.
— Нещо ми подсказва, че точно това е направил Хедж в последния си миг. Винаги ги хвърляше от твърде близо — тоя човек носеше по себе си толкова много глинени топки, все едно ще прави гърнета от тях. — Стрингс поклати глава, без да откъсва очи от пламъците. — Съжалявам, че не бях там. Това е краят. Уискиджак, Тротс, Малът, Пикър, Бързия Бен…
— Бързака не е мъртъв — рече Кътъл. — След като напусна, имаше още — чух го от палатката ми. Тайсхрен е направил вашия магьосник Върховен маг.
— Е, това не ме изненадва. Че точно той е оцелял някак. Чудя се обаче дали Паран все още е бил ротният капитан…
— Да. Загинал е с тях.
— Братът на адюнктата. Чудя се дали тя сега скърби.
— Чуденето е губене на време, Фидлър. Трябва да се грижим за хората си, сега и тук. Воините на Корболо Дом умеят да се бият. Сигурно ще ни разпердушинят и ще побегнем с подвити опашки — и ще има нова верига, докато се тътрим към Ейрън, само че този път няма дори да можем да се доближим.
— Е, на това му се вика окуражаващо предсказание.
— Все едно. Стига да убия тоя напански предател — и мага му, ако може.
— А ако не успееш да се доближиш?
— Тогава ще взема със себе си колкото може повече. Връщане няма да има, Фид. Никога вече.
— Това ще го помня, ако дойде мигът. А грижите за новобранците ни, Кътъл?
— Ами, това е номерът, нали? Този поход. Доставяме ги до бойното поле, това поне ще го направим, ако можем. Тогава ще видим що за желязо държат.
— Желязо. — Стрингс се усмихна. — Отдавна не бях я чувал тая приказка. След като търсим възмездие, иска ти се да е горещо, нали?
— Грешиш. Виж Тавори — нищо горещо не очаквай от нея. В това отношение тя е същата като Колтейн. Очевидно е, Фидлър. Желязото трябва да е хладно. Студено. Ако го докараме достатъчно студено, кой знае, може дори да си спечелим име.
Стрингс се пресегна над огъня и потупа костицата от пръст, закачена на колана на Кътъл.
— Мисля, че сме започнали.
— Може би, сержант. С тях, и със знамената. Начало. Тя знае какво крие в себе си, това й го признай. Знае какво крие в себе си.
— А ние сме тези, които трябва да го извадим на показ.
— Да, Фид. Така е. Хайде, върви. Искам да остана сам.
Сержантът кимна и се изправи.
— Май ще мога да поспя все пак.
— От ведрия разговор с мен ще да е.
— Позна.
Вървеше към малката си палатка и думите на Кътъл се въртяха в ума му. „Желязо. Хладно желязо. Да, тя го има. А аз трябва да потърся — и да потърся здраво… да го намеря у себе си.“
Трета книга
Нещо диша
Изкуството на Рашан е в напрежението, обвързващо игрите на светлината, но обликът му е разсейване — сътворяване на сянка и тъмнина, въпреки че в този случай тъмнината не е абсолютна, какъвто е обликът на Древния лабиринт Куралд Галайн. Не, тази тъмнина е особена, тъй като съществува не поради отсъствието на светлина, а в качеството си на това, че е видима.