Избрани творби в два тома. Том втори

еодолимата обсада на неговите старчески мераци, майка му стара, хвърли фигурките на доминото на пода, зарязваше партията по средата без определен повод, угнетен от внезапното просветление, че всичко най-сетне намира своето място в света, всичко, освен него, усетил за първи път, че ризата на гърба му е прогизнала от пот в такъв ранен час, усетил вонята на мърша, която идеше с изпаренията от морето и леките бодежи в хернията, притисната от влажната горещина, от задуха, е, каза си той, без да е убеден в това, мъчейки се да разгадае от прозореца си странното положение на светлините в неподвижния град, където единствените живи същества като че ли бяха ятото лешояди, които бягаха подплашени от корниза на бедняшката болница, и слепецът на Пласа де Армас, който почувствува присъствието на треперещия старец на прозореца на двореца, направи му приканващ знак с патерицата и му викна нещо, което онзи не разбра, но го изтълкува като още един признак на онова натрапчиво чувство, че нещо скоро ще се случи, и пак си каза не за първи път в края на дългия тягостен понеделник „от задуха е“, каза го на себе си и тутакси заспа, приспан от тропането на дъжда по замъглените стъкла, което едва долавяше в неспокойния си сън, но изведнъж се събуди изплашен, кой там, извика той; беше собственото му сърце, потиснато от странното мълчание на петлите на разсъмване; усети, че корабът на вселената бе стигнал някакво пристанище, докато той беше спал, плаваше в мъгла, земните и небесните животни, които имаха способността да предусетят смъртта много преди разните му глупави предсказания и добре обосновани човешки познания, бяха занемели от ужас, въздухът се свърши, времето променяше посоката си и като се надигна, той усети как сърцето му постоянно нараства, а тъпанчетата му се пръскат и някаква вряла течност потече от носа му, това е смъртта, помисли си той, куртката му бе наквасена с кръв, докато най-после разбра: не, господин генерал, това беше циклон, най-опустошителният от всички, които бяха разкъсали единното Карибско царство на безброй разпръснати острови, една такава тайнствена катастрофа, която само той беше доловил с инстинкта си да предвижда много преди паниката да обхване кучетата и кокошките, и това стана така внезапно, че той едва успя да му даде едно женско име сред бъркотията от ужасени офицери, които дойдоха при мен с новината: сега вече няма лъжа, господин генерал, страната ни отиде по дяволите, но той заповяда да се заковат вратите и прозорците с летви, да се завържат часовите в коридорите, да се затворят кокошките и кравите в канцелариите на първия етаж, да се закове всяко нещо на мястото си от Пласа де Армас до последното кътче на неговото настръхнало от ужас и отчаяние кралство, цялата страна бе закотвена на мястото си от безапелационната заповед при първия признак на паника да се стреля два пъти във въздуха, а третия път да се стреля на месо и въпреки това нищо не устоя на страшния меч на вихрушката, който само с един замах преряза надве бронираната порта на парадния вход и вдигна във въздуха моите крави, но той беше като омагьосан и не чу грохота от рукналия порой, който хвърляше вътре като вулканична градушка остатъци от балкона и зверове от джунглата на морското дъно, нито пък умът му беше достатъчно бистър, за да помисли за страхотните мащаби на катастрофата, а вървеше сред потопа и се питаше с вкус на кисело от злоба: къде си, Мануела Санчес, виновнице за лошата ми слюнка, по дяволите, къде си се скрила, за да не те настигне моето отмъщение. В блатното затишие след урагана той се намери сам с най-близките си помощници в една лодка с гребла в супната от развалини в приемния салон, откъдето излязоха през вратата на хангара за коли, като гребяха безпрепятствено между дънерите на палмите и фенерите, изтръгнати от Пласа де Армас, навлязоха в застоялото езеро на катедралата и него отново за миг го прониза едно мълниеносно прозрение, че не е бил и никога няма да бъде господар на цялата си власт, студът от това горчиво заключение продължаваше да го измъчва и когато лодката навлизаше в различни води според промяната в цвета на светлината от витражите, отразена от масивното злато и гроздовете от изумруди на големия олтар и надгробните плочи на вицекралете, заровени живи, и архиепископи, умрели от разочарование, и гранитното възвишение на празния мавзолей на адмирала на морето океан с профила на трите каравели, които той бе наредил да се построят, в случай че поискаше костите му да почиват между нас, измъкнахме се по канала през презвитерството към един вътрешен двор, превърнат в светещ аквариум, по чието дъно от фаянсови плочки сновяха безцелно пасажи от риби между стъбла от нарди и слънчогледи, набраздихме тъмните бездни на манастира на бискайките, видяхме изоставените килии, видяхме клавесина при влизането в превърнатия в басейн салон за пеене, видяхме на дъното на неподвижните води в трапезарията цялата общност от удавени девици, всяка на мястото си край дългата наредена трапеза, и той видя, щом излезе през балконите, просторната езерна повърхност под сияйното небе, където някога беше градът, и едва тогава повярва, господин генерал, че наистина това бедствие бе сполетяло света, за да ме освободи от скръбта по Мануела Санчес, дявол да го вземе, какви варварски са божиите методи, сравнени с нашите, мислеше за това и блажено съзерцаваше мътното тресавище, където някога беше градът и по чиято безбрежна повърхност плаваха цяла сюрия удавени кокошки и стърчаха над водите само куполите на катедралата, окото на фара, слънчевите тераси на солидните къщи в квартала на вицекралете, пръснатите като острови възвишения на старото пристанище за търговия с роби, където се бяха прислонили корабокрушенците от урагана, единствените преживели бедствието недоверчиво наблюдавахме мълчаливия ход на лодката, боядисана с цветовете на знамето, между морските водорасли и безжизнените тела на кокошките; видяхме тъжните очи, повехналите устни, замислената ръка, която се кръстеше и благославяше, за да спрат дъждовете и блесне слънцето, и върне живота на удавените кокошки, и заповяда на водите да спаднат, и те спаднаха. И сред ликуващите камбани, празничните ракети, тържествената музика, с които чествуваше полагането на първия камък на възстановяването, и сред виковете на множеството, което се събра на Пласа де Армас, за да прослави достойния, който накара дракона на урагана да офейка, някой го сграбчи за ръката и го изтика на балкона, защото сега народът повече от всякога се нуждаеше от неговите думи, за да си повдигне духа, и преди да успее да се измъкне, чу единогласния вик, който го прониза като вихър от бурно море — „да живее самецът“, и тъй като още в първия ден на своя режим беше познал това състояние на безпомощност, когато си изложен на погледите на цял град, езикът му се върза и озарен от искрата на мимолетно просветление, той разбра, че няма и никога няма да има кураж да се покаже в цял ръст пред бездънната паст на тълпите, така че на Пласа де Армас ние зърнахме само обичайния мимолетен образ, погледа на неуловимия старец, облечен с дрехи от ленено платно, който ни благослови мълчаливо от президентския балкон и моментално изчезна, но на нас ни беше достатъчно това бегло появяване, за да подхраним вярата си, че той е там, че бди над нашето безсъние и над нашия сън под историческите тамариндови дървета на къщата в покрайнините, унесен в клатещия се плетен стол, с чаша лимонада в ръка, до която не се беше докосвал заслушан в пукането на царевичните зърна, които майка му Бендисион Алварадо отвяваше в една кратунка, и през маранята, вдигнала се в три часа следобед, видя как тя сграбчи една покрита с пепел кокошка, пъхна я под мишницата си и изви врата й с известна нежност и в същото време ме гледаше в очите и ми приказваше с майчински глас: заприличал си на охтичав от толкова мислене и недохранване, остани да ядеш тук тази вечер, помоли го тя, мъчейки се да го изкуши с кокошката с откъсната глава, която държеше с двете си ръце, за да не й се изплъзне в предсмъртната си агония, и той прие: добре, майко, ще остана; оставаше до мръкване в плетения стол със затворени очи, без да заспива, унесен от леката миризма на врящата в тенджерата кокошка, отдаден на линията на нашите съдби, защото единственото нещо, което ни вдъхваше сигурност на земята, беше убедеността, че той е там, неуязвим от чумата и циклона, неуязвим от подигравките на Мануела Санчес, неуязвим от времето, отдаден на щастието си на Месия, който мисли за нас, който съзнава, че ние знаем, че той никога няма да вземе по проблеми, засягащи нас, някакво решение, което не отговаря на интересите ни, защото беше преживял всичко не благодарение на невъобразимата си смелост, нито на безпределното си благоразумие, а защото единствен знаеше истинските размери на нашата съдба; дотам беше стигнал, майко, беше поседнал да си почине в края на едно тежко пътуване на последния исторически камък на далечната източна граница, където бяха издялани името и датата на смъртта на последния войник, загинал в защита на целостта на отечеството, беше видял мрачния и студен град на съседния народ, видя вечния дъждец, утринната мъгла, миришеща на сажди, облечените по етикета хора в електрическите трамваи, знатните погребения в катафалки с готически форми, с бели коне с украсени с пера шлемов