Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
стите си, за да докосна повече от гърдите му, да се опия от
топлината му, която толкова отдавна ми липсваше.
– Аз не му принадлежа – изрекох с нисък глас, като се
притиснах още повече към Дмитрий, но в същото време леко
отметнах глава назад, за да мога да се любувам на лицето
му. Толкова много емоции, толкова яростна вътрешна бор-
ба, докато сърцето му се мъчеше да реши кое е правилното
и кое – грешното. Да съм притисната така към него... беше
като идеалният завършек. Соня беше казала, че нито една
двойка не можеше да споделя една и съща аура, една и съща
душа, но нашите бяха предопределени да бъдат едно цяло.
Пасваха си като парченца от пъзел. Две индивидуалности,
които, слети, ставаха нещо много по-голямо, отколкото бяха
поотделно. – На никого не принадлежа. Сама решавам какво
да избера.
– И избра да си с Ейдриън – рече Дмитрий.
– Но бях предопределена за теб.
И това отключи всичко. Всякакъв самоконтрол или разум,
които притежавахме, се стопиха. Преградите паднаха и всич-
ко, което досега бяхме сдържали един от друг, се отприщи.
Надигнах се, за да се притиснем един в друг за целувка – це-
лувка, която този път той не позволи да отмине несбъдната.
Целувка, която не прекъснах с юмрук в лицето му. Ръцете му
се сключиха около мен, преди да ме повдигне и понесе към
407
р и ш е л м и й д
леглото. Едната му ръка се плъзна надолу по бедрото ми, ого-
лено благодарение на злочестата ми скъсана рокля.
Всеки нерв в тялото ми пламна. Усетих как това жела-
ние, тази страст, завладя и него – както и още нещо. След
пребиваването му в царството на смъртта, той сякаш бе за-
почнал повече да цени любовта. И не само това – нуждае-
ше се от нея. Нуждаеше се от живота. Нуждаеше се от мен, но не само физически, а по същия начин, по който моето
сърце, моята душа винаги са ридаели за него. Това, което
последва, докато си смъквахме дрехите и сливахме телата
си в едно, беше не само страст... макар че и от нея имаше в
изобилие.
Да съм с него след толкова дълго време, след всичко,
което преживяхме... беше като да се завърнеш у дома. Като
най-после да бъдеш там, където – и на когото – принадле-
жиш. Целият ми свят, цялото ми сърце се разбиха на ми-
лиони късчета, когато го загубих. Но когато ме погледна,
когато устните му промълвиха името ми и погалиха кожа-
та ми... знаех, че тези късчета могат скоро да се съберат
в едно. И знаех с абсолютна сигурност, че да чакам – за
втори път в живота си правех секс, – беше най-правилното
нещо на този свят. С всеки друг, по друго време... щеше да
е грешно.
Като свършихме ми се струваше, че все още не сме дос-
татъчно близо един до друг. Притискахме се плътно един в
друг, със сплетени крайници, сякаш се опитвахме да зали-
чим дистанцията, която толкова дълго ни разделяше.
Затворих очи блажено.
– Радвам се, че най-после се предаде – въздъхнах. – Радвам
се, че твоят самоконтрол не се оказа така силен като моя.
Дмитрий прихна, гърдите му се разтресоха.
– Роза, моят самоконтрол е десет пъти по-силен от твоя.
Отворих очи и се изместих, за да погледна в неговите. От-
метнах косата му назад и се усмихнах. Имах чувството, че
сърцето ми нараства и нараства и в следващия миг ще се пръс-
не и нищо няма да остане от мен.
– О, така ли? От случилото се преди малко не останах с
такова впечатление.
408
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Почакай до следващия път – предупреди ме той. – Тогава
ще направя неща, от които за секунди ще забравиш за само-
контрола си.
Тази забележка просто си просеше за хапливото остроумие
на Роуз Хатауей. Но и накара кръвта ми да закипи, затова и
двамата останахме изненадани, когато рязко отсякох:
– Може и да няма следващ път.
Ръката на Дмитрий, галеща очертанията на рамото ми, ми-
гом застина.
– Какво? Защо?
– Трябва да свършим едно-две неща, преди това отново да
се случи.
– Ейдриън? – предположи той.
Кимнах.
– Само че това си е мой проблем, затова забрави за мисли-
те си за чест и достойнство. Аз трябва да се срещна с него,
за да говорим лице в лице. Ще го направя. А ти... – Не можех
да повярвам на това, което се готвех да кажа. Не можех да си
повярвам, че наистина го мислех. – Ти трябва да си простиш,
ако искаш да бъдем заедно.
Недоумението, изписано върху лицето му, се превърна в