Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
тя ме помоли за това. Но после колкото повече се замислях,
толкова повече осъзнавах, че беше и поради лични причи-
ни. Не можех да понеса мисълта, че ще останеш затворена в
килия, изолирана от света. Не беше справедливо. Никой не
бива да живее така. Тогава ми хрумна, че и аз правя същото,
но по свой избор. Бях се откъснал от света, за да живея само
с вината си, за да наказвам себе си. Имах втори шанс да жи-
вея, ала го бях отхвърлил.
Още бях безкрайно объркана, едновременно бясна и пре-
ливаща от мъка, но разказът му ме успокояваше, омагьосва-
ше. Да чуя как излива сърцето си, беше наистина рядка въз-
можност.
– Ти си ме чувала и преди да говоря за това – продължи
той. – За това, как се стремя да ценя настоящето, малките неща
в живота. И колкото повече продължавахме нашето пътуване,
толкова повече си спомнях кой бях аз. Не само боец. Битките са
лесни. Има значение единствено защо се сражаваме, а в алеята
през онази нощ с Донован... – Той сви рамене. – Това бе мигът, в който можех да се превърна в някой, който е готов да се бие
само за да убива безжалостно. Но ти ме спря, Роуз. Това бе по-
вратният миг. Ти ме спаси... точно както Лиса ме спаси със сре-
бърния кол. Тогава осъзнах, че ако искам завинаги да оставя зад
себе си онова, което ме правеше стригой, трябва да се преборя, за да стана това, което те не са. Трябваше да прегърна всичко, което те отхвърляха: красотата, любовта, честта.
В този миг сякаш бях две личности. Едната преливаше от
радост. Да го слушам да говори така, да осъзнавам, че се е бо-
рил със себе си и е бил близо до победата... ами, едва не запла-
ках от радост. Толкова отдавна жадувах да се почувства така.
401
р и ш е л м и й д
В същото време вдъхновяващите му думи само ми напомняха
колко ниско бях паднала. Отново ме заля вълна от униние и
самосъжаление.
– Тогава можеш да ме разбереш – заговорих с горчивина. –
Току-що го каза: честта. Това е от значение. Аз погубих моя-
та. Изгубих я там, на паркинга, когато убих един невинен.
– Аз пък съм убил стотици – заяви той най-равнодушно. –
При това хора, които бяха много по-невинни от Виктор Дашков.
– Не е същото! Ти не си можел да направиш нищо, не е за-
висело от теб! – Чувствата ми отново избиха на повърхността
и експлодираха. – Защо да повтаряме отново и отново едни и
същи неща?
– Защото май още не можеш да го разбереш! И ти не си
можела да направиш нищо, и от теб нищо не е зависело. – Тър-
пението му започна да се пропуква. – Изпитвай вина. Скърби
за стореното. Но трябва да продължиш напред. Не позволявай
станалото да те опустоши. Прости на себе си.
Скочих на крака, с което яко го стреснах. Наведох се, лица-
та ни почти се допряха.
– Да простя на себе си? Това ли искаш? Тъкмо ти от всич-
ките хора на света?
Дума не успя да отрони. Може би, защото бях толкова бли-
зо до него. Само ми кимна.
– Тогава ми обясни следното: каза ми, че си успял да пре-
одолееш вината, че си решил да се наслаждаваш на живота и
всичко останало. Това го разбрах. Но успя ли ти, в сърцето
си, наистина да простиш на себе си? Много отдавна ти ка-
зах, че съм ти простила за всичко в Сибир, но самият ти? Ти
прости ли си?
– Току-що ти казах...
– Не. Не е същото. Ти ми каза да си простя и да продължа.
Но ти още не си простил на себе си. Ти си лицемер, другарю.
Или и двамата сме виновни, или и двамата сме невинни. Това е.
Той също стана и се вгледа в мен от внушителната си ви-
сочина.
– Не е толкова просто.
Скръстих ръце пред гърдите си. Нямаше да му позволя да
ме изплаши.
402
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Просто е. Ние сме еднакви! Дори и Соня го разбра. Ви-
наги сме били еднакви. И винаги сме действали еднакво. По-
ставяме си по-високи изисквания към самите нас, отколкото
към другите.
Дмитрий се намръщи.
– Аз... Соня? Какво общо има тя с всичко това?
– Тя ми каза, че нашите аури си подхождат. Добави още,
че засияваме, когато сме заедно. Изтъкна също, че това озна-
чава, че ти още ме обичаш, че сме в синхрон... – Въздъхнах,
извърнах се и закрачих из стаята. – Не зная. Не би трябвало да
го споменавам. Не бива да вярваме във всички тези приказки
за аурите, особено когато са изречени от владеещите магията
на духа, които са си наполовина смахнати.