Последна саможертва

ляла за почтеността, но внезапно се оказа особено важна

за мен.

– Нямаше нищо почтено в това, което му причиних.

– Соня каза, че вината не е била твоя. – Гласът на Дмитрий

продължаваше да звучи много нежно, от което, кой знае защо,

 399 

р и ш е л м и й д

ми стана още по-зле. Искаше ми се да ме накаже, да потвърди

вината, която чувствах. Исках от него да бъде моят критичен

инструктор. – Тя каза, че действията ти са били следствие от

магията с духа.

– Беше... – Млъкнах, като си припомних, доколкото можах,

в каква мъгла се биех с него. – Досега никога не съм осъзнава-

ла какво наистина е изпитвала Лиса в най-тежките си мигове.

Само като погледнех към Виктор... и виждах всичкото зло на

света – зло, което трябваше да спра. Той беше лош, но не за-

служаваше подобна участ. Нямаше шанс да ме победи. – Поч-

теност, продължих да си мисля аз. Каква почтеност имаше

във всичко това?

– Не ме слушаш какво ти говоря, Роуз. Вината не е била

твоя. Духът е могъща магия, която ние почти не разбираме.

И когато се достигне мрачната граница... е, знаем, че тогава

всеки е способен да извърши ужасни неща. Неща, които не

могат да бъдат контролирани.

Вдигнах очи към него.

– Трябваше да бъда по-силна. – Това беше. Тази мисъл се

спотайваше зад чувството ми за вина, зад всички тези ужасни

емоции. – Трябваше да бъда по-силна. Показах се слаба.

Успокояващите думи на Дмитрий не достигнаха много бър-

зо до мен.

– Ти не си непобедима. Никой не очаква това от теб.

– Но аз го направих. Това, което направих... – Преглът-

нах. – Това, което направих, е непростимо.

Очите му се разшириха от шока.

– Но това... това е лудост, Роуз. Не можеш да се наказваш

за нещо, което не си могла да овладееш.

– Да? Тогава защо ти още си...

Спрях, защото се готвех да обвиня Дмитрий, че продължа-

ва да наказва себе си. Само че... той вече бе приключил с това.

Дали още се чувстваше виновен за всичко, което бе извършил

като стригой? Сигурна бях в това. Соня бе признала, че из-

питва същата вина. Но някъде по време на това пътуване той,

малко по малко, отново бе възстановил контрола върху живо-

та си. Тя ми спомена за тази промяна, но аз едва сега започнах

истински да я разбирам.

 400 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Кога? – попитах го. – Кога настъпи промяната? Кога за-

почна да осъзнаваш, че можеш да продължиш да живееш –

дори след цялата вина?

– Не съм сигурен. – Ако въпросът ми го бе изненадал,

той не се издаде. Вместо това прикри умело смущението си.

Очите му останаха втренчени в моите, но сякаш без да виж-

дат. Сякаш го бе погълнала някаква мъгла. – Всъщност до-

някъде съм сигурен. Когато Лиса и Ейб дойдоха с искане да

им помогна за бягството ти, бях готов да го направя, защото