Залавянето на Вълка от Уолстрийт

На следващата сутрин проблемите започнаха, когато дойде време да се сбогуваме. Честно казано, възнамерявах да поговоря поотделно с всяко едно от децата, преди да си тръгнат, но думите някак си не ми идваха. С Картър не очаквах да имам някакви затруднения — не знам дали заради възрастта, пола или генетичните му заложености, но нещата сякаш минаваха покрай него, без да оставят видими последствия.

Чандлър, естествено, бе пълната противоположност — със сложни чувства и с разум, изпреварващ далеч възрастта й. Знаех си, че сбогуването ни ще е тежко и че ще се леят сълзи. Не бях предположил обаче колко много ще са те.

Заварих я просната по корем на леглото си на горния етаж — сама, забила нос в розовия юрган. За разлика от пристигането си, когато специално се бе пременила за тати, този път бе в много по-практично облекло — светлорозов анцуг с качулка.

Приседнах с премаляло сърце на ръба, пъхнах ръка под горнището и я загалих по гръбчето.

— Какво има, дребосъче? Гуини каза, че не ти било добре.

Тя кимна с навряно в юргана лице, а аз продължих да я галя.

— И ти е толкова лошо, че не можеш да пътуваш, така ли?

Пак кимна, само че по-категорично.

— Разбирам — рекох сериозно. — А температура имаш ли?

Сви рамене.

— Да ти пипна ли челото?

Ново свиване на раменете.

Престанах да я галя по гърба и преместих дланта си върху челото й. Съвсем нормално.

— Не усещам да париш, дребосъче. Боли ли те нещо?

— Коремчето — изстена с болезнен тон. А аз вътрешно се изсмях.

— О, коремчето ли било? Я се извърни да ти го погаля да ти мине.

Отказа ми с клатене на глава.

Хванах я за раменете и нежно я обърнах по гръб.

— Чакай, пиленце, да те видя хубаво. — И отместих косата от лицето й. Гледката никога няма да се заличи от паметта ми: разкривеното от страдание личице, червените, подути от рев очи, все още треперещата долна устна. Беше плакала с лице във възглавницата, та да не я видя.

И докато се борех да не ревна и аз, прошепнах:

— Недей, Чани. Всичко ще се оправи. Не плачи, обич моя. Тати те обича. Винаги ще те обича.

Тя стисна устни и бързо поклати глава, мъчейки се да задържи сълзите. Безсмислено беше. По бузките й се застичаха тънки ручейчета. В този миг рухнах окончателно и аз.

— Божичко! Сърцето ми късаш, Чани. — Сграбчих я и я притиснах към себе си. — Прости ми! Моля те! Аз съм виновен за всичко. Не плачи, слънчице. — Риданията ми не ми позволяваха да говоря повече.

След секунди чух гласчето й:

— Не плачи, тати! И аз те обичам! Не исках да те разплаквам. — След което и тя се разрида и се затресе неутешимо в обятията ми.

Строполихме се прегърнати върху юргана и продължихме да плачем. Чувствах се като най-големия неудачник на този свят — някой, който може да послужи само за назидание на останалите хора. Родил се бях с куп дарби и всякакви предимства. Но вместо да се възползвам от тях, бях разрушил всичко около себе си. Съсипала ме бе собствената ми алчност и ненаситност.