Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Раз-би-раш ли? Само като щракна пръсти — и щракна, докато Чандлър и Картър го наблюдаваха в недоумение, — аз, Игор, мога да направя огън невъзможен!
— Може. Виждала! — потвърди КГБ-то.
— Ами обади се на Мечока Смоуки тогава — намеси се и Чандлър.
След което дойде и моят ред:
— Тя е права, Игор. Мечока Смоуки ще те сграбчи от радост, ако научи, че можеш да правиш огъня невъзможен.
— А ти защо се казваш Игор? — попита Картър. — Това е име на чудовище.
КГБ-то, която бе повъзстановила връзката си с Картър с помощта на Краш Бандикут, се намеси:
— Игор като Гари. Руско име.
Картър сви рамене неубеден.
— Кой е този Мечок Смоуки, за който говориш? — обърна се Игор към Чандлър.
— Мечок, който се бори с горските пожари — отвърна му щастливо тя. — По телевизията го дават.
Игор кимна с разбиране, после напълни до половината с чиста „Столичная“ водка чашката си за двеста и петдесет долара от „Бакара“ и я гаврътна, сякаш пое глътка въздух. След което доволно тресна чашата върху масата.
— Разберете — обяви. — Няма огън… без… кислород! И който… контролира… кислорода… контролира и… огъня.
След няколко мига мълчание Чандлър взе една свирка от масата, пъхна я в уста, изгледа Игор и я наду с всичка сила. Игор стисна зъби и се сви. После си сипа нова чаша водка и я обърна.
Много по-късно, преди да си тръгне, обеща да ми демонстрира способностите си да контролира огъня, ама друг път — не сега. Първо трябвало да ме опознае по-отблизо и едва тогава щял да ми докаже твърдението си. Така приключи и новогодишната ни нощ.
На следващата сутрин проблемите започнаха, когато дойде време да се сбогуваме. Честно казано, възнамерявах да поговоря поотделно с всяко едно от децата, преди да си тръгнат, но думите някак си не ми идваха. С Картър не очаквах да имам някакви затруднения — не знам дали заради възрастта, пола или генетичните му заложености, но нещата сякаш минаваха покрай него, без да оставят видими последствия.
Чандлър, естествено, бе пълната противоположност — със сложни чувства и с разум, изпреварващ далеч възрастта й. Знаех си, че сбогуването ни ще е тежко и че ще се леят сълзи. Не бях предположил обаче колко много ще са те.
Заварих я просната по корем на леглото си на горния етаж — сама, забила нос в розовия юрган. За разлика от пристигането си, когато специално се бе пременила за тати, този път бе в много по-практично облекло — светлорозов анцуг с качулка.
Приседнах с премаляло сърце на ръба, пъхнах ръка под горнището и я загалих по гръбчето.
— Какво има, дребосъче? Гуини каза, че не ти било добре.
Тя кимна с навряно в юргана лице, а аз продължих да я галя.
— И ти е толкова лошо, че не можеш да пътуваш, така ли?
Пак кимна, само че по-категорично.
— Разбирам — рекох сериозно. — А температура имаш ли?
Сви рамене.
— Да ти пипна ли челото?
Ново свиване на раменете.
Престанах да я галя по гърба и преместих дланта си върху челото й. Съвсем нормално.
— Не усещам да париш, дребосъче. Боли ли те нещо?
— Коремчето — изстена с болезнен тон. А аз вътрешно се изсмях.
— О, коремчето ли било? Я се извърни да ти го погаля да ти мине.
Отказа ми с клатене на глава.
Хванах я за раменете и нежно я обърнах по гръб.
— Чакай, пиленце, да те видя хубаво. — И отместих косата от лицето й. Гледката никога няма да се заличи от паметта ми: разкривеното от страдание личице, червените, подути от рев очи, все още треперещата долна устна. Беше плакала с лице във възглавницата, та да не я видя.
И докато се борех да не ревна и аз, прошепнах:
— Недей, Чани. Всичко ще се оправи. Не плачи, обич моя. Тати те обича. Винаги ще те обича.
Тя стисна устни и бързо поклати глава, мъчейки се да задържи сълзите. Безсмислено беше. По бузките й се застичаха тънки ручейчета. В този миг рухнах окончателно и аз.
— Божичко! Сърцето ми късаш, Чани. — Сграбчих я и я притиснах към себе си. — Прости ми! Моля те! Аз съм виновен за всичко. Не плачи, слънчице. — Риданията ми не ми позволяваха да говоря повече.
След секунди чух гласчето й:
— Не плачи, тати! И аз те обичам! Не исках да те разплаквам. — След което и тя се разрида и се затресе неутешимо в обятията ми.
Строполихме се прегърнати върху юргана и продължихме да плачем. Чувствах се като най-големия неудачник на този свят — някой, който може да послужи само за назидание на останалите хора. Родил се бях с куп дарби и всякакви предимства. Но вместо да се възползвам от тях, бях разрушил всичко около себе си. Съсипала ме бе собствената ми алчност и ненаситност.