Гаснещ зрак [bg]

— Да, сър.

Сагандер се пъхна вътре и го лъхна горещината от мангала, който бе наредил да се поддържа непрекъснато. Една от провалилите се послушници — седеше до него — вдигна очи сепнато.

— Само това ли правиш? — попита сърдито той. — Зяпаш въглените, докато догорят? Нямаш ли дрехи да кърпиш, плетива да плетеш? А превръзки? Винаги има нужда да се тъкат превръзки в една армия, нали? Не стой без работа, дете, че да не изгние умът ти повече, отколкото вече е изгнил. Хайде, върви си. И не забравяй да закачиш лампата на пилона на входа. Да, точно така, хайде сега да те няма.

Щом тя излезе, той изкуцука до резбования стол, който бе наредил да донесат от цитаделата, настани се в него и изпружи крака, който никой друг не можеше да види. Погледна го намръщено, присвил очи в абаносовия цвят. Този крак беше на по-млад мъж, мускулест, пълен със сила и живот. Само рядко, след като погълнеше твърде много д’баянг, костта се чупеше, един откършен край се показваше през плътта и тогава кракът се кривеше и свиваше до големината на другия, преди черният цвят да прелее в зелено и вонята на гангрена да се вдигне от крайника като дим.

Понякога, потънал в дълбок сън, виждаше отрязания си крак лежащ върху окървавена трева. Виждаше го изтикан от ботуш в някоя клозетна яма. Виждаше го омърсен.

„Ще отвърна подобаващо, в това се заклевам, над труповете ви. Над лицата ви ще отвърна подобаващо. Никой акт не е последен. Друг чака неизбежно.“ Изричаше наум това обещание към всяко лице в тълпата. Бяха думи, казани настрана, твърде смътни, за да ги чуят съдиите, но лицето на всеки враг, който чуеше обещанието му, ах, как пребледняваше! Как потръпваха устните!

„Е, кой от вас ще е първият, който ще моли за милост?“

След малко платнището на входа прошумоля и влезе Шелтата Лор.

Сагандер се усмихна.

— А, видяла си фенера. Чудесно, детето ми.

— Пак ли ви боли, учителю?

Понякога в тона ѝ имаше нещо, което напомняше на Сагандер за Аратан. Намек за… не, не можеше да го определи точно. Никаква дързост не можеше да види в очите ѝ, само почит и уважение. И такава жажда да служи! Никаква разумна причина за съмнения нямаше, и все пак…

— Да, боли ме. Но ако болката трябва да е отговорът за добрите ми дела, ами, кой е казал, че светът е честен?

Тя влезе по-навътре в палатката и Сагандер отново се възхити на естественото изящество, присъщо на младите.

— Но нещата ще се изправят, учителю, и то скоро. И може би сред новите практикуващи Денъл ще намерите неочаквано изцеление.

Той я изгледа мълчаливо, докато тя се настаняваше на възглавничките до леглото му, а после каза:

— Междувременно, скъпа ми невинност, имам нужда от теб.

Усмивката ѝ изглеждаше съвсем искрена, но нещо в нея… в очите, вероятно, които сякаш леко светнаха, все едно повърхността им бавно се стапяше в топлината — обезпокои Сагандер. „Твърде много прилича на Аратан това дете. Но за разлика от провалите ми с онова копеле, ще направя това същество чисто отново. Въпреки всички насилия, които му е причинила майка му, трябва да постигна изцелението ѝ, и ще го постигна.“