Гаснещ зрак [bg]

„А така би могло да е и за нас, тайстите. Твърде много самота преживях напоследък. И все пак, когато се озовах сред своите, какво направих? Колко често сме принудени да унищожим онова, от което се нуждаем, притегляни към нещастието както река намира морето?“

Обезсърчена от мислите си, навлезе по-надълбоко в леса. Беше минала през изгорени биваци, вървяла беше между кости, с останали все още жили по тях. Намерила беше, под тънко опърпано одеяло, телцето на осиротяло дете.

Гневът е могъщо чувство, но колко често се дави в безпомощност и всичкото му млатене и вършеене не трупа нищо! Все пак Шаренас откри, че може да се подхранва с него, когато неизбежността наложи необходимото насилие. Тези качества обаче оставаха кухи, окажеше ли се, че просто се бори за оцеляване.

„Кагамандра, къде си? Защо копнея да усетя ръцете ти около мен, корави като огънати клони, със загуба, изписана във всяка твоя ласка? Сякаш не ми предлагаш нищо повече от прегръдката на зимата, докато моят сезон се валя в нерешителност. Въпреки това жадувам за теб.

Знам, че не мога да те имам. Няма смисъл да си въобразявам невъзможни неща. Твоят път е ясен и ти държиш на своята чест. Само от това сме разделени. Длъжна съм, и завинаги ще остана чужда на твоята съдба, и ти можеш само да отвърнеш на моята подобаващо.“

Звуците се разнасяха надалече в тази гора. Не беше сама, а виковете в далечината бяха груби, настойчиви и преднамерени. Сега щяха да я подкарат, да я подгонят към някое избрано от тях място, където съдбата ѝ щеше да попадне в ръцете им, в обсега на оръжията им. Вече ѝ бяха отрязали изхода на юг. Засега обаче преследвачите ѝ бяха само съгледвачи и предимството си оставаше на нейна страна. Твърде малко бяха на брой и кордонът, който искаха да ѝ наложат, можеше да се пробие, особено зад нея, обратно към откритите земи на изток.

Но съгледвачите бяха само предните елементи. Половин рота редовни войници на легиона като нищо можеше да е пратена вече от Нерет Сор, под командването на някой лейтенант, ако не и капитан. Съгледвачите трябваше само да я принуждават да продължава да се движи. Редовните идваха, за да я убият. Нямаше да намери спасение на изток.

„Кагамандра, виж какво направих. Виж докъде ме докара то. Започнах личната си война срещу легиона на Урусандер. Ще намеря ли съюзници сред враговете му? Не мога да кажа? Защо ще приемат изменница, убийца в лагера си? Колко крехко е това знаме на праведна отплата и смея ли да го вдигна, за да защитя каквото направих?“

Вървеше на запад, като се придържаше към дирите на сърните и се молеше снегът да се усили. Но небето дремеше застинало и снежинките се сипеха като пръснати нехайно останки от сънища. „Знам. Мръщиш се на това споменаване за гняв — знаеш достатъчно, за да не му се довериш, в себе си, в другите. Укор ли е това в очите ти? Зарежи тази жажда да съдиш. Когато си женен, ще ти стои зле, ще предизвика подобаващия отговор.