Зимата на света [bg]

ш тези работи по-добре от мен. На Карла й харесваше да е медицинска сестра, при все че още се ядосваше, задето не са й позволили да се учи за лекар. При толкова много млади мъже в армията към момента отношението към жените-студентки по медицина се промени и повече жени отиваха да учат медицина. Карла отново можеше да кандидатства за стипендия — но не и когато семейството й беше толкова отчайващо бедно, че зависеше дори от нищожната й заплата. Баща й изобщо нямаше работа, майка й даваше уроци по пиано, а Ерик пращаше вкъщи всичко, което можеше да си позволи да отдели от армейската заплата. Семейството не бе плащало на Ада от години. По природа прислужницата им бе стоик и когато се прибраха вкъщи, вече преодоляваше потиснатостта си. Влезе в кухнята, сложи си престилката, започна да приготвя вечеря и приятният навик явно я утеши. Карла нямаше да вечеря. Имаше планове за вечерта. Разбираше, че изоставя Ада сама с мъката й, и изпитваше известна вина; но не достатъчно, за да пожертва вечерта си. Облече си рокля за тенис до колената, която си бе направила сама, подрязвайки оръфания ръб на една стара дреха на майка си. Нямаше да играе тенис; щеше да танцува, и целта й беше да изглежда по американски. Сложи си червило и пудра и разпусна коси въпреки официалното предпочитание към плитките. Огледалото й показа едно модерно момиче с красиво лице и предизвикателно излъчване. Знаеше, че увереността и самоконтролът й отблъскват много момчета от нея. Понякога й се искаше да бъде едновременно прелъстителна и умна — номер, който майка й винаги умееше да направи; това обаче не беше в природата й. Отдавна се бе отказала да бъде привлекателна — това я караше да се чувства глупава. Момчетата трябваше да я приемат такава, каквато е. Някои от тях се стряскаха от нея, но други биваха привлечени; на партитата често приключваше с малка групичка обожатели. Тя също харесваше момчета, особено щом престанеха с опитите да впечатляват околните и заговореха нормално. Най-обичаше онези, които я караха да се смее. Досега не бе имала сериозен приятел, при все че се беше целувала с доста момчета. За да дооформи вида си, тя облече раирания блейзър, купен от амбулантен търговец на дрехи втора употреба. Знаеше, че родителите й няма да одобрят външния й вид и ще кажат, че е опасно да се пренебрегват предубежденията на нацистите. Следователно трябваше да си излезе от къщи, без да ги види. Щеше да е доста лесно. Майка й даваше урок по пиано — Карла можеше да чуе болезнено колебливото свирене на ученика й. Баща й четеше вестника си в същата стая — не можеха да си позволят да отопляват повече от една стая в къщата. Ерик беше във войската, въпреки че бяха разквартирувани край Берлин, и скоро предстоеше да си дойде в отпуск. Облече се с обикновен дъждобран и пъхна белите си обувки в джоба. Слезе до хола, отвори входната врата, извика „Довиждане, до скоро“, и изхвърча навън. Срещна се с Фрида на гарата „Фридрихщрасе“. Приятелката й бе облечена по подобен начин — раирана рокля под обикновено светлокафяво палто, разпусната коса; основната разлика между тях бяха новите и скъпи дрехи на Фрида. На перона две момчета в униформата на Хитлеровата младеж ги гледаха със смесица от неодобрение и желание. Слязоха от влака в северното предградие Вединг — работнически квартал, в миналото бастион на левицата. Тръгнаха към залата Фарус — някога комунистите провеждаха там конференциите си. Днес, разбира се, въобще нямаше политическа активност. И все пак, сградата бе станала център на младежите, които се наричаха Суинг хлапетата. По улиците около залата вече се събираха млади хора между петнадесет и двадесет и пет години. Момчетата носеха карирани сака и разхождаха чадъри, за да имат английски вид. Оставяха косата си дълга, за да демонстрират презрение към военните. Момичетата бяха силно гримирани и носеха американски спортни дрехи. Всичките смятаха връстниците си от Хитлеровата младеж за глупави и отегчителни с тяхната народна музика и традиционни танци. На Карла й се струваше иронично — когато беше малка, другите деца я закачаха и я наричаха чужденка, понеже майка й беше англичанка; днес същите деца, малко пораснали, смятаха, че е модно да си като англичаните. Карла и Фрида влязоха в залата. Вътре имаше най-обикновен, невинен младежки клуб — момичета в плисирани поли и момчета по къси гащета играеха тенис на маса и пиеха лепкав портокалов ликьор. Веселбата течеше в страничните стаи. Фрида бързо заведе Карла в голям вещеви склад с наредени покрай стените столове. Там брат й Вернер беше включил грамофона. Петдесет или шестдесет момчета и момичета танцуваха джайв. Карла позна мелодията на „Мамичко, той ме заглежда“. Тя и Фрида започнаха да танцуват. Джазът беше забранен, понеже повечето от най-добрите музиканти бяха негри. Нацистите трябваше да омаловажават всичко, което неарийците вършеха добре — то заплашваше теориите им за расовото превъзходство. За тяхно нещастие обаче немците обичаха джаза като всички останали. Хората на връщане от чужбина носеха плочи вкъщи, а човек можеше да си ги купи и от американските моряци в Хамбург. Черният пазар беше много оживен. Вернер, разбира се, имаше множество плочи. Той имаше всичко — кола, дрехи по модата, цигари, пари. Карла все още си мечтаеше за него, въпреки че той излизаше с по-големи от нея момичета — всъщност, с жени. Общото убеждение бе, че той спи с тях. Карла беше девствена. Хайнрих фон Кесел, приятел на Вернер и сериозен момък, веднага дойде при тях и започна да танцува с Фрида. Беше облечен с черно сако и жилетка, които пасваха чудесно на дългата му черна коса. Той обожаваше Фрида. Тя го харесваше — харесваше й да говори с умни мъже — но не излизаше с него, понеже той беше твърде стар, на двадесет и пет или двадесет и шест. Скоро при Карла дойде едно непознато момче, затанцува с нея и вечерта започна съвсем добре. Тя се остави на музиката — на неустоимия прелъстителен ритъм на барабана, на многозначително поднесения текст, на въодушевяващите тромпетни сола, на веселия полет на кларинета. Тя се въртеше и подритваше, хвърляше се в ръцете на партньора си и се оттласкваше оттам. След около един час танци Вернер пусна някаква по-бавна мелодия. Фрида и Хайнрих започнаха да танцуват плътно прегърнати. Нямаше свободни кавалери, които Карла да харесва достатъчно за бавен танц, тъй че тя излезе от стаята и отиде да си сипе една кола. Германия не воюваше с Америка, та в страната внасяха и бутилираха течността. За нейна изненада Вернер я последва и за малко остави някой друг да сменя плочите. Беше поласкана, че най-привлекателният мъж в стаята иска да говори с нея. Тя му разказа за преместването на Курт в Акелберг; той й каза, че същото е станало с брат му Аксел, който беше петнадесетгодишен. Аксел беше роден със спина бифида. — Може ли едно и също лечение да върши работа и при двамата? — намръщено запита той. — Съмнявам се, но всъщност не зная — отговори му Карла. — Защо ли медиците не обясняват какво правят? — ядосано продължи Вернер.