Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
Копоите на губернатора на Добро препускаха след нея, вбесени, че ги е отклонила от по-важната им битка с огъня. Накрая тя стигна до най-близкия гъстак от преплетени дръвчета. Въздухът беше горещ, изпълнен с носеща се като сивкав сняг пепел. Втурна се навътре, разтваряйки клоните. Тръните и острите вейки раздираха кожата й като хищни нокти. Но тя проникваше все по-навътре сред заплашителното и същевременно облекчително присъствие. Усети бликащата от подземните им корени жизнена сила. Те бяха дървета!
Извика с дрезгав глас:
— Моля ви, чуйте ме. Моля ви!
Промъкна се още по-навътре. Най-накрая, заобиколена от преплетените им крайници, падна на колене, обви с ръце два усукани ствола и се притисна към тях.
— Чуйте ме. Моля ви, чуйте ме!
Опита се с цялото си сърце да изпрати съобщение до мрежата на световната гора, неистов вик за помощ, да каже на външната вселена, че все още е жива. Всяко човешко същество тук зависеше от нея, дори да не го знаеше.
Но не долови никакъв отговор. Абсолютно никакъв.
Притисна чело до грубата кора, стиснала плътно очи. Мозъкът й закрещя, влагайки цялата си енергия в молбата. Помисли си за Осира’х, за другите си четири деца, за всички потомци на „Бъртън“.
Тишина.
Сграбчи едното стъбло с всички сили, без да усеща острите тръни. Не искаше да се предаде. Заблъска чело в кората, докато не усети в очите си кръв.
— Моля те… моля те.
Но то беше най-обикновено дърво, а не частица от световната гора. Обикновено дърво… обречено да бъде изпепелено от огъня.
Нира продължаваше да стиска дървото и да ридае. Накрая охраната дойде. Бяха изсекли горичката и я измъкнаха — безпомощно гърчеща се, тя продължаваше да надава отчаяни вопли с цялото си съзнание… вопли, които не стигаха до никого.
103.
Крал Питър
След изтощителните сватбени празненства с безконечни танци и музика, вкусни ястия, десерти и напитки крал Питър най-после се оттегли в личното си крило в Двореца на шепота. От внезапно възцарилата се тишина ушите му пищяха, но той беше доволен, че най-после е сам.
С Естара.
Прекрасната млада жена вече му беше съпруга, неговата кралица. Светлоока и свенлива, интелигентна и абсолютно не на мястото си. За него тя си оставаше една интригуваща мистерия.
Когато останаха сами в кралската спалня с личната му охрана пред вратата, Питър се обърна към Естара. Изпитваше огромна неловкост. Докосна брадичката й, вдигна лицето й, за да я погледне в очите.
— Мисля, че ако ми се наложи да застана пред цяла делегация от хидроги, няма да съм толкова уплашен, колкото съм в момента.
Естара го изгледа смаяна и се засмя. Напрегнатостта му мигновено се стопи.
— Уплашен си от мен?
— Не, уплашен съм от нас.
Преди тя да успее да отговори, вратата се отвори и ОХ влезе тържествено като обслужващо компи с поднос, върху който имаше бутилка вино и две съвършено прозрачни чаши, сякаш бяха невидими. Корковата тапа бе издърпана лекичко в гърлото на бутилката.
— Съжалявам, че ви безпокоя, крал Питър и кралица Естара. — ОХ сякаш изпита удоволствие от произнасянето на титлите. — Председателят Венцеслас ви изпраща тази бутилка с най-хубавото ханзейско вино. Отлежавало е цяло столетие и има репутация на най-добрата реколта, бутилирана някога.
Доволен да се заеме с нещо, Питър извади тапата и погледна етикета.
— Шираз от Релекер. Сякаш не ни е достатъчно изпитото тази вечер.
— Обзалагам се, че струва цяло състояние! — възкликна Естара.
Той наля в двете чаши и разклати лекичко тъмночервеното вино в тях.
— Правило първо: никога не се доверявай на Базил.
Питър пристъпи до една голяма саксия в ъгъла и лисна виното върху пръстта. След това я погледна със смутена усмивка.
— Вероятно е отровено.
Тя се разсмя, но Питър не се присъедини към смеха й. Не беше сигурен, че се шегува.
Докато ОХ изчакваше разколебан, сякаш се надяваше да получи допълнителни инструкции, Питър се усмихна едва-едва на съпругата си.
— От седмици изпитвам желание да останем насаме, но днес цял ден обикалям от едно място на друго, непрекъснато толкова ангажиран с нещо, че не ми остана време да помисля за това… до този момент.
Естара се засмя отривисто.
— Точно така се чувствам и аз. Не, че се… страхувам от теб, Питър, но цялата ситуация е… — опита се да намери точната дума — потискаща.
Питър поглади брадичката си.