Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Умират деца.
Лъл кимна.
— Най-сбитото резюме за човечеството, бих казал. За какво са ни томове и томове история? „Умират деца.“ Всички несправедливости на света се крият в тези две думи. Цитирай ме, Дюйкър, и работата ти е свършена.
„Прав е кучият му син. Икономика, етика, игрите на боговете — всичко събрано в тази единствена, трагична фраза. Ще те цитирам, войнико. Бъди сигурен. Стар меч, очукан и затъпял, който реже чак до сърцето.“
— Унизявате ме, капитане.
Лъл изсумтя и му подаде меха с вода.
— Само две глътки. И не бързай, ще се задавиш.
Дюйкър се усмихна кисело.
— Вярвам — продължи капитанът, — че поддържаш тоя… Списък на падналите, за който спомена.
— Не. Боя се, че го… пообърках напоследък.
Лъл само кимна.
— Как вървят нещата, капитане?
— Мачкат ни. Тежко. По двайсетина убити на ден, два пъти повече ранени. Като пепелянки в прахта — появят се изведнъж, захвърчат стрели, загине някой войник. Пратим отряд уикци да ги подгони, те се натъкнат на засада. Пратим друг, оплетем се в по-голям бой, тоя или оня фланг ни остане открит. Колят бежанци, убият по някой и друг пастир, още няколко животни загубим — е, освен ако ония уикски псета не се навъртат наблизо — гадни зверове са. Между другото, и тяхната бройка намалява.
— С други думи, това не може да продължи дълго.
Оголените зъби на Лъл блеснаха под прошарената рижа брада.
— Точно затова отиваме за главата на онзи главатар. Стигнем ли река П’ата, пак ще има голямо сражение. Той не е поканен.
— Поредният оспорван брод?
— Не, реката е плитка до глезените и става още по-плитка в сухия сезон. По-скоро от другата страна — пътят минава през сурова земя. Виж, там ни чакат неприятности. Или си просичаме достатъчно пространство, за да можем да дишаме, или сме гнило месо под слънцето и е все едно.
Прокънтяха уикските рогове.
— А, ето че свърши за днес. Хайде малко да отдъхнем, старче — ще си намерим място в стана на Мармотите. След няколко часа ще те събудя за яденето.
— Води, капитане.
Глутницата уикски кучета-браничари, сборичкала се над нещо неразпознаваемо във високата трева, спря и загледа минаващите на двайсетина крачки покрай тях Дюйкър и Лъл. Историкът се намръщи от седлото си към рошавите окаляни зверове.
— По-добре не ги гледай в очите — каза Лъл. — Не си от уикците и те го знаят.
— Само се чудех какво ядат.
— По-добре да не знаеш.
— Чух да разправят за изровени детски гробове…
— Казах, по-добре да не знаеш, историко.
— Е, някои по-корави от „кървясалата тиня“ се хващат да пазят над тия гробове за някой залък в повече…
— Ако нямат уикска кръвчица в тинята, ще съжалят.
След като двамата мъже ги подминаха, псетата отново заръмжаха и се сборичкаха.
В стана пред тях заблещукаха огньове. Последната редица бранители патрулираше около кръглите кожени шатри, старци и младежи, напрегнати и със злобни погледи също като на браничарските псета.
— Имам чувството — измърмори Дюйкър, — че каузата със защитата на бежанците охладнява сред тези хора…
Капитанът се навъси, но не отвърна нищо.
Продължиха напред между редиците шатри. Пушекът от огньовете бе надвиснал тежко във въздуха, с миризмата на конска пикня и варени кокали, люта и в същото време — странно сладникава. Дюйкър се поспря, когато минаха покрай една старица, заета с един осажден котел с врящи кокали. Това, което вреше вътре, не беше само вода. Жената сбираше с помощта на дървено гребло трупащата се по повърхността мас и костен мозък, тикаше я в черво, след което щеше да я навърже и да го сложи да се суши за наденица.
Бабата забеляза историка и надигна дървеното гребло — все едно го предлагаше на някой малчуган да го оближе. Между тлъстините се мяркаха листа от пелин — билка, която Дюйкър някога беше обичал, но напоследък беше започнал да ненавижда, тъй като беше една от малкото, срещащи се в Одан. Усмихна й се и поклати глава.
Настигна капитана и той му заговори:
— Известен си, старче. Разправят, че живееш в духовния свят. Старата конярка не би предложила храна на кого да е — не и на мен, това поне е сигурно.
„Духовният свят. Да, живях там. Някога. Никога повече.“
— Виждат там някакъв старец в опърпани дрипи…
— И решават, че е докоснат от боговете. М-да. Само че не се подигравай с това на глас — може да ти спаси кожицата някой ден.
Огнището на Нил се отличаваше от другите наоколо с това, че над него нямаше врящ котел, нито прътове за сушене на месо. Горящата тор в малкия каменен кръг беше почти бездимна и мяташе чисти синкави пламъци. Младият магьосник седеше от едната страна на огнището и ръцете му ловко заплитаха кожени ивици в нещо като камшик.