Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Опипвахме почвата с неща, които не бяха правени дотогава, изпробвахме други, за които се казваше, че не могат да станат. Разполагахме с бюджет, с какъвто днес не можеш да си купиш парче хляб, затова работехме денонощно и търсехме преки пътища. Срокът ни беше също така малък, както и бюджетът. Но някак си успяхме — за три години. Решихме задачата и направихме бомбата: Момченцето и Дебелака.
Сетне авиацията ги пусна над Хирошима и Нагасаки и светът каза, че всъщност не е трябвало да го правим. Бедата е, че ако не ние, друг щеше да го направи. Нацистка Германия, сталинска Русия…
— А калутроните… — подсети го Мартин.
— Да. Чували ли сте за проекта „Манхатън“?
— Разбира се.
— Е добре, в „Манхатън“ участваха много гении и по-специално двама. Робърт Опенхаймер и Ърнест Лорънс. Чували ли сте за тях?
— Да.
— Смятате, че са били колеги, партньори, така ли?
— Предполагам.
— Грешите. Бяха съперници. Вижте какво, всички знаехме, че ключът е уранът, най-тежкият елемент на този свят. В 1941-ва вече знаехме, че само по-лекият изотоп 235 би предизвикал верижната реакция, от която имахме нужда. Номерът беше как да отделим 0.7-те процента 235, които се спотайват някъде из масата от уран 238.
Когато Америка се намеси във войната, получихме много пари. След като години наред не ни обръщаха внимание, началниците изведнъж поискаха от нас резултати. Все същата изтъркана история. Затова се опитвахме по всевъзможни начини да отделим тези изотопи.
Опенхаймер се насочи към газовата дифузия — да превърне урана в течност, а сетне в газ, ураниев хексафлуорид, много отровен, корозивен и труден за обработка. Центрофугата дойде по-късно, измисли я един австриец, пленен от руснаците и впрегнат да работи в Сухуми. Преди центрофугата газовата дифузия беше много бавна и трудна.
Лорънс тръгна по друг път — електромагнитна сепарация с ускорение на частиците. Знаете ли какво означава това?
— Боя се, че не.
— С две думи казано, ускоряваш атомите дяволски много, сетне използваш огромни магнити, за да ги накараш да описват крива. Два състезателни автомобила влизат на скорост в крива, единият е тежък, другият лек. Кой ще се озове на най-външната писта?
— Тежкият — отвърна Мартин.
— Правилно. Това е принципът. Калутроните са огромни магнити — около шест метра в диаметър. Това тук е повторение на едновремешния ми завод в Оук Ридж, Тенеси.
— Щом са вършили работа, защо са се отказали от тях? — попита Мартин.
— Бързината — отвърна Ломакс. — Опенхаймер спечели. Неговият начин се оказа по-бърз. Калутроните бяха изключително бавни и много скъпи. След 1945-а и още повече когато руснаците освободиха австриеца и той дойде тук да ни покаже изобретената от него центрофуга, калутронната технология беше изоставена. Престана да е секретна. Можете да се сдобиете с всички подробности, с плановете от библиотеката на Конгреса. Вероятно иракчаните са постъпили точно така.
Двамата мъже замълчаха.
— Искате да кажете — обади се Мартин, — че иракчаните се захванали да използват технология от времето на старите фордове и тъй като всички са решили, че целта им е Формула 1, никой не обърнал внимание точно какво правят.
— Точно така. Хората забравят, че старият „форд“ може да е стар, но е вършил работа. Закарвал те е там, закъдето си тръгнал. Прекарвал те е от точка „А“ до точка „Б“. И почти никога не се е развалял.
— Доктор Ломакс, учените, с които моето и вашето правителство се консултираха, знаят, че Ирак разполага с каскада от газоводифузионни центрофуги, и тя е работила през изтеклата година. Друга се готви да влезе в действие, но вероятно все още не работи. На тази основа те пресмятат, че Ирак няма как да е пречистил достатъчно уран, да речем трийсет и пет килограма, за да направи една бомба.
— Съвсем правилно — кимна Ломакс. — Трябват му пет години с една каскада, дори повече. Минимум три години с две каскади.
— Но да предположим, че са използвали едновременно с това калутрони. Ако вие бяхте начело на иракската ядрена програма, как бихте постъпили?
— Не по този начин — отвърна възрастният физик и започна да свива друга цигара. — Казаха ли ви там в Лондон, че започвате с жълта пита, която се нарича нулева чистота и трябва да я пречистите до 93 процента, за да получите необходимото качество за една бомба?
Мартин си спомни как д-р Хипуел кадеше с лулата си в помещението под Уайтхол и приказваше съвършено същото.
— Да, казаха.
— Но не са си направили труда да ви кажат, че пречистването на това нещо от 0 до 20 процента отнема повечето от това време? Не ви казаха, че колкото по-чисто става, процесът се ускорява?