Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Колко различни могат да бъдат мустаците! Ту вирнати нагоре, къдрави, кокетни, влюбени като че ли преди всичко в жените.
Ту засукани, остри като игли, заплашителни, предпочитащи виното, конете и сраженията.
Ту огромни: увиснали, страшни, прикриващи обикновено превъзходен характер, доброта, която граничи със слабост и нежност и стига до свенливост.
Независимо от всичко това аз обожавам мустаците главно защото те са наистина френски. Те са завещани от нашите деди, галите, и са останали нещо като отличителен белег на националния ни характер.
Те издават напереност, дързост, влюбчивост.
Потапят се така мило във виното и са така изящни, когато мъжете се смеят, а широките, обрасли с брада челюсти си остават тежки, каквото и да правят.
Знаеш ли, спомних си нещо, заради което си изплаках очите и заради което — чак сега си давам сметка — обикнах мустаците над мъжките уста.
Това се случи по време на войната в дома на баща ми. Тогава бях още младо момиче. Един ден в съседство със замъка се водеше бой. Още от заранта чувах оръдейната и пушечна стрелба, а вечерта един немски полковник дойде и се настани у нас. На другия ден той си отиде. Дойдоха да съобщят на баща ми, че на полето има много трупове. Той заповяда да ги приберат и да ги докарат у дома, за да бъдат погребани в общ гроб. Нареждаха ги, както ги донасяха, от двете страни на дългата борова алея. Понеже бяха почнали да се вмирисват, посипаха телата им с пръст, докато изкопаят общия трап. Така че само главите им се виждаха. Те се подаваха като че ли от самата пръст, жълти като нея, със затворени очи.
Пожелах да ги видя, но щом зърнах двете дълги редици отвратителни лица, стори ми се, че ще припадна. После се заех да ги разглеждам едно по едно; опитвах се да отгатна какво ли са представлявали тези мъже.
Униформите бяха заровени, скрити под пръстта, но въпреки това тутакси, да, миличка, тутакси разпознавах французите по техните мустаци.
Някои от тях се бяха обръснали в самия ден на сражението, сякаш бяха поискали да бъдат хубави до последния си миг. Все пак брадата им бе покарала малко, нали знаеш, тя расте и след смъртта. Други не се бяха бръснали като че ли от цяла седмица. Но на всички лица стърчаха гордите, ясно отличаващи се френски мустаци, които сякаш ми казваха: „Аз съм твой брат, девойче, не ме смесвай с брадатия ми другар.“
И аз плаках, о, плаках много повече, отколкото ако не бях познала тези клети мъртъвци.
Сгреших, че ти разказах тази случка. Ето ме сега нажалена и неспособна да бъбря вече. Хайде сбогом, скъпа Люси, целувам те от все сърце. Да живеят мустаците!
Жана
Сверил с оригинала:
Ги дьо Мопасан
Ги дьо Мопасан
Изповедта на Теодюл Сабо
Когато Сабо влезеше в кръчмата на Мартенвил, посетителите започваха да се смеят предварително. А и какъв шегаджия беше, пустият му Сабо! И да знаете само как мразеше свещениците! Не! Не! Това е слабо! Просто ги изяждаше с парцалите този веселяк.
Сабо (Теодюл), майстор-дърводелец, беше представител на прогресивната партия в Мартенвил. Беше висок, мършав мъж, с лукави сиви очи, тънки устни и коси, прилепнали на слепите очи. Казваше неподражаемо: „Светият отец — къркачът“, и всички изпокапваха от смях. Все гледаше да си намери работа в неделя по време на църковната служба. Колеше всяка година прасето си в понеделник през страстната седмица, за да има кървавица на Великден, а срещнеше ли свещеника по улицата, не пропускаше случая да подхвърли шеговито: „Този си е сръбнал на тезгяха за бог да прости!“
Свещеникът, дебел и едър мъж, се плашеше от Сабс заради шегите му, с които той си печелеше привърженици. Абат Маритим беше ловък дипломат и обичаше хитрите маневри. Борбата между тях двамата траеше вече от десет години — потайна, ожесточена, непрестанна борба, Сабо беше общински съветник. Някои мислеха, че ще стане и кмет и това неизбежно би означавало окончателното поражение на църквата.
Наскоро предстояха избори. Католическият лагер в Мартенвил трепереше. Една сутрин свещеникът замина за Руан, като заяви на прислужницата си, че отива при архиепископа.
Два дни по-късно той се завърна цял сияещ, тържествуващ. И още на другия ден всички узнаха, че олтарът на църквата щял да бъде подновен. Негово преосвещенство архиепископът отпуснал шестстотин франка от собствените си средства.
Всички стари чамови седалки щели да бъдат махнати и заменени с нови столчета от дъбова сърцевина. Крупна дърводелска работа! Във всички къщи тази вечер се говореше за това.
На Теодюл Сабо не му бе до смях.