Ковачница на мрак

— Ковачо — заговори тя. — Не сме се срещали, но знам за теб и, разбира се, за жена ти. Имаш най-дълбокото ми съчувствие.

Той не отвърна.

— Гурен, къде е дъщеря ти?

— В къщата.

— Не дойде да отвори вратата.

— Не се учудвам.

— Защо?

Той се обърна. Не беше стар, но се беше изгърбил. Мускулите от цял живот работа с чука и клещите още изпъкваха, но кожата беше отпусната, сякаш беше боледувал дълго. Воднистите му сиви очи бяха като натрошено стъкло. Изплю жълта слуз на земята и рече:

— По-предната нощ едва докрета до вратата, пребита почти до смърт. Вещица Хейл наминава и се грижи за нея. Счупена челюст, счупена кост на бузата. Никога вече няма да вижда добре с лявото око.

— Някой е убил мъжа, който е направил това, Гурен.

— Знам. Хейл накара момичето да проговори.

— Какво каза тя?

Лицето на Гурен беше невероятно спокойно и безизразно.

— Според това, което успя да измъкне Хейл, синът на Урусандер й е откъснал цветето, но нежно. Но Милик е видял достатъчно, за да се досети, и й е взел останалото. А сега Милик е мъртъв, удушен на Северния път снощи, а Оссерк го няма.

— Така е — отвърна Серап. Не виждаше нужда да се преструва. — Носят се слухове, че може ти да си извършил убийството.

Гурен кимна и каза:

— Аз ги пуснах, лейтенант.

— Да разкаляш дирята.

Той я изгледа и каза:

— Отдавна тая омраза към вашия лорд и легиона ви, заради които убиха жена ми. Отнеха я от мен и Ренар.

Серап кимна.

— Поети са писали за скръбта на Урусандер по смъртта на жена ти.

— Поетите да се шибат.

— Е…

— Аз умирам — каза Гурен. — Вещица Хейл казва, че е много късно. Имах си съмнения за Милик през цялото време, но тя си го беше избрала, видите ли, и след като си отивам…

— Съжалявам, че се е получило така…

— Аз много повече — сопна се той. — Оставям я недъгава за цял живот, а може би и по-лошо. Тъй че ето какво. Длъжник съм на Оссерк и да можех, щях да коленича пред него, да хвана тая негова ръка, дето е убила, и да я целуна.

Серап го зяпна стъписана.

Гурен отново се обърна към огнището.

— Кажи на господаря си следното, лейтенант. Водата между нас вече е чиста.

— Ще му кажа — прошепна тя.

— Но искам да се погрижи за дъщеря ми.

Тя кимна.

— Заклевам се за това.

Той я изгледа мрачно.

— Легионерска клетва?

— Легионерска клетва, Гурен.

Той изведнъж се усмихна и годините се смъкнаха от него въпреки тъгата в очите.

— Скоро ще видя жена си. Нищо не е като чакането, когато чакането е към края си. Хайде, върви си по пътя, лейтенант. Трябва да разтопя няколко вериги за продавача на пирони, а този огън още не се е разгорещил достатъчно.