Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Господин Моцарт, той е инспектор в немския оперен театър на Виена!
Джузепе Боно, възрастният капелмайстор при императорския двор и отдавнашен приятел на Волфганг, дирижира Концертна симфония в ми бемол-мажор така, както я бе написал самият композитор, намислил да създаде симфония с два солиращи инструмента — цигулка и виола. Камерният оркестър под диригентството на Боно свири с голямо майсторство и вкус.
Волфганг не беше признал пред никого, дори пред татко, както и пред самия себе си — това бе твърде болезнено, — че е вложил особени чувства в тази Концертна симфония; сега обаче той за пръв път осъзна колко силен личен елемент се съдържа в творбата. Първата част, алегро маестозо, бе величествена, възвишена и същевременно жива. Тази вечер Концертна симфония за пръв път се изпълняваше така, както я бе замислил композиторът. Волфганг ликуваше. Дългото оркестрово встъпление звучеше с истинска симфонична тежест и в същото време мелодично. „Мамината смърт опустоши душата ми — мислеше Волфганг, — никога не ще мога да превъзмогна тази скръб.“ Но животът се стреми към равновесие: точно така се уравновесяваха двамата солисти и оркестърът. Твърдят, че е още млад, ала понякога се чувствува съвсем стар композитор. Сълзите го задавяха при спомена за всички преживявания, които му се случиха през последните две години. Музиката обаче никога не трябва да бъде сантиментална. Това говори за лош вкус.
Волфганг напрегнато слушаше, очаквайки да започнат солата, и се радваше, че музиката му неизменно запазва качествата си, каквито и страсти да бушуват в душата на създателя й. Нима може да бъде наречен просто изящен композитор? По сила неговата музика може да се мери с всяка друга. Волфганг се усмихна вътрешно, като следеше безупречното диригентство на Боно. Истински чувствуваше произведенията си само когато ги пишеше и когато ги изпълняваха правилно. В първата част наближаваше моментът за встъпване на солистите и Волфганг отбеляза с безкрайно задоволство, че поне в пасажи като тези е успял да постигне замисленото. Пред самото встъпване на цигулката и виолата Волфганг вече не се съмняваше — може да се гордее с днешното изпълнение на своята симфония. Брунети, въодушевен от великолепната ансамбловост на оркестъра, за което заслугата беше на Боно, засвири с такова майсторство и чистота, каквито отдавна не бе показвал, а виолата откликваше и двата инструмента като че водеха сърдечен, топъл разговор.
Втората част, анданте, бе толкова наситена с личните му преживявания, че свирейки, Волфганг не вдигаше към никого очи. Написал я беше в до-минор — тази тоналност предаваше цялата дълбочина на скръбта му. От струните се лееше почти непоносима печал, но дори в най-величествените моменти музиката запазваше своята мелодичност. Според Волфганг Брунети никога не бе свирил тъй прекрасно; композиторът беше доволен и от своето изпълнение. Обаче всичко бледнееше в сравнение с главната елегична тема — тя звучеше необикновено изразително. В очите на Волфганг блестяха сълзи, но той не плачеше. Никой не бива да долови колко много значи за него тази част. Онова, което е казал чрез музиката, е напълно достатъчно. Тези, които са страдали, ще го разберат.
Третата част отдаваше повече дан на вкуса на публиката. Рондото — обозначено в престо — течеше вдъхновено и грациозно и всеки инструмент получи възможност да се изяви виртуозно. Ала бляскавата, пищна музика не изгуби от това. Изящните арабески нито за миг не засенчиха главната тема. И всеки инструмент представляваше елемент от единното величествено цяло.
Графиня Тун седеше смаяна. Моцарт, когото тя слушаше сега, съвсем не беше онзи Моцарт, когото познаваше от преди много години. Концертна симфония в ми бемол-мажор съдържаше откровение и неочакваност, така дълбока и понякога тъй скръбна беше тази музика. По време на втората част графинята едва не се разплака, въпреки че не беше никак сантиментална. Волфганг според нея бе вложил в своята симфония идеята за трагизма на човешкото съществуване и фатализъм, който преди не се съдържаше в творбите му. Какви дълбоки преживявания са вградени в основата на това произведение! Тя забеляза, че граф Палфи също е развълнуван, а и много други. Не криеше скуката си само Колоредо. Архиепископът искаше да си излезе по време на втората част — графинята забеляза това, — но го задържа интересът, с който слушаше музиката княз Голицин. После Волфганг бе окръжен от възторжени почитатели, които го поздравяваха за прекрасната симфония и чудесното му изпълнение. Всички високопоставени лица споделяха чувствата на графинята и само Колоредови продължаваха да стоят настрана, заобиколени от своята свита.