Дълг на честта

Сега отделните вложители из цяла Америка натискаха бутоните за автоматично набиране. Онези, чиито капитали се управляваха от банки, научиха нещо особено обезпокоително. Да, парите им бяха в банките. Да, тези банки бяха държавно обезпечени. Но не, взаимните фондове, с които банките боравеха, за да задоволят нуждите на инвеститорите си, не бяха защитени от Застрахователното дружество за държавни влогове. На риск бяха подложени не само приходите от лихвите, а също и основният капитал. В отговор следваха, общо взето, десетина секунди мълчание и в немалко случаи хората се качваха на колите си и тръгваха към банките, за да изтеглят пари в брой за останалите им влогове.

Електронното табло на Нюйоркската фондова борса изоставаше вече с четиринадесет минути въпреки скоростните компютри, записващи променящите се стойности на емисиите. Една шепа акции всъщност съумяха да се покачат, ала те представляваха най-вече ценни метали. Всичко останало падаше. Сега всички големи радио-телевизионни мрежи предаваха на живо от Уолстрийт. Вече всички знаеха. „Къмингс, Кантър и Картър“, фирма, която бе в бранша от сто и двадесет години, приключи паричните резервни фондове и президентът й се принуди да направи едно безумно обаждане до „Мерил Линч“. Това постави президента на най-голямата търговска къща в деликатно положение. Най-старият и най-хитър професионалист в момента, той едва не си счупи ръката преди час от удряне по бюрото, като искаше отговори, с които никой не разполагаше. Хиляди хора купуваха акции не само чрез, но и от неговата корпорация — заради проницателността и стабилността й. Президентът можеше да предприеме стратегически ход и да предпази своя събрат, опора на цялата система, от напълно безпочвената паника или да откаже и да защити парите на своите акционери. Нямаше правилен отговор на тази дилема. Една отказана помощ на „Къмингс, Кантър и Картър“ щеше, или можеше, да увеличи паниката и да съсипе пазара, така че парите, които щеше да спести, ако не помогнеше на конкурентната фирма, съвсем скоро пак щяха да бъдат загубени. Протегнеше ли й ръка, това можеше да си остане просто един жест и да не спре нищо, при което отново щеше да загуби пари, принадлежащи на други.

— Мама му стара! — прошепна той и се обърна да погледне през прозорците. Един от прякорите на търговската къща беше „Трополящото стадо“. Е, сега стадото без съмнение трополеше… Постави на везни дълга си към акционерите и отговорността си към цялата система, от която всички зависеха. Първите трябваше да бъдат на първо място. Трябваше. Нямаше избор. Така един от най-важните играчи в мрежата запокити цялата финансова система от канарата в очакващата я пропаст.