Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Явлението, започнало от съкровищните бонове, сега засягаше всички открито продавани банкови книжа дотолкова, че директорът на „Ситибанк“ свика пресконференция, за да изкаже протест срещу краха на своите акции, като се позова на последния официален отчет на печалбите и на доказуемото финансово благосъстояние на една от най-големите банки в страната. Никой не искаше да чуе. По-добре да го бяха посъветвали да се обади на шепа подбрани хора, но това също можеше да не подейства.
Единственият банкер, който би могъл да спре събитията в този ден, изнасяше реч в един централен клуб, когато пейджъррът му се включи. Казваше се Уолтър Хилдебранд, президент на нюйоркския клон на Банката на федералния резерв и втори в йерархията, веднага след човека, управляващ седалището във Вашингтон. Сам наследил огромно богатство и въпреки това започнал от дъното на финансовия отрасъл (макар и тогава да живееше в удобна дванадесетстайна сграда), докато си извоювал мястото на върха, Хилдебранд си бе заслужил и сегашния пост, на който гледаше като на най-добрата възможност да служи истински на обществото. Изкусен финансов аналитик, той издаде книга, разглеждаща катастрофата на деветнадесети октомври 1987 г. и заслугата на предшественика му в нюйоркския клон Джери Лорниган за спасяването на пазара. Тъкмо когато приключи речта си за последствията от Реформения търговски декрет, той погледна пейджъра, в чието съобщение да се обади в службата нямаше нищо чудно. Учреждението обаче се намираше само на няколко преки и реши да се върне пеша, вместо да се обади, при което щеше да разбере, че трябва да отиде до Нюйоркската фондова борса. Това не би променило нещата.
Хилдебранд излезе от сградата сам. Бе ясен и прохладен ден, подходящ за разходка, от която да улегне обядът му. Не беше си правил труда да наема телохранител, както някои от предшествениците му, въпреки че имаше разрешително за оръжие и понякога се възползваше от него.
Улиците в южната част на Манхатън са тесни и натоварени, пълни предимно с камиони за доставки и жълти таксита, които се стрелкат от ъгъл на ъгъл като състезатели от Формула-1. Тротоарите бяха не по-малко тесни и пренаселени. Просто да се разхождаш, означаваше да криволичиш, като отстъпваш много пъти встрани. Най-свободният път често се оказваше този най-близо до бордюра и Хилдебранд пое именно по него, като се движеше толкова бързо, колкото позволяваха обстоятелствата, за да се добере по-скоро до службата си. Той не забеляза присъствието на мъжа само на метър зад него, добре облечен, с тъмна коса и обикновена физиономия. Просто трябваше да се изчака подходящият момент, а естеството на движението тук правеше идването на този момент неизбежно. Това носеше облекчение на тъмнокосия мъж, който не искаше да използва пистолета си при изпълняването на договора. Не обичаше шума, защото той привличаше погледите. Външният вид можеше да се запомни и макар да планираше след малко повече от два часа да лети към Европа, предпазливостта никога не е излишна. И така главата му се въртеше като на ос. Той наблюдаваше движението отпред и отзад и подбираше внимателно момента.
Приближаваха към ъгъла на „Ректър“ и „Тринити“. Светофарът отпред светна зелено и позволи на шестдесетметрова поредица от автомобили да профучи напред още шестдесет метра. Сетне светофарът отзад също смени цветовете и освободи насъбраната енергия на същия брой автомобили. Част от тях бяха таксита, които тръгнаха особено бързо, понеже таксиметровите шофьори обичат да сменят лентите. Едно жълто такси се стрелна вдясно от светофара. Идеална възможност. Тъмнокосият ускори крачка и като се озова непосредствено зад Хилдебранд, трябваше само да го бутне. Президентът на нюйоркския клон на Банката на федералния резерв се препъна в бордюра и падна на улицата. Таксиметровият шофьор го видя и завъртя волана, даже преди да е успял да изругае, ала не достатъчно силно. При все това мъжът с балтона от камилска вълна имаше късмет. Таксито спря толкова бързо, колкото му позволиха наскоро подменените спирачки, и скоростта при удара нямаше и тридесет километра в час, но се оказа достатъчна, за да катапултира Уолтър Хилдебранд на около девет метра и да счупи гръбнака му в стоманен уличен стълб. Някакъв полицай от другата страна на улицата реагира веднага и повика линейка по радиостанцията си.