Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Да бе, разбира се. „Никога не съм виждала такива размери…“
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не, не искам да пия. Ще ме опишеш ли в книгата си?
— Каква книга?
— Онази, която пишеш. Дето се казваше „Жени срещу мъжете“.
— Това беше преди години. Оттогава съм сменила заглавието десетина пъти.
— Ще ме опишеш ли в нея?
— Ти искаш ли да те опиша?
— Не е важно какво искам аз. Ще ме опишеш ли?
— Ако ти искаш.
— Господи, Шугър! Наистина ли никога не се изчервяваш?
Шугър става от писалището и отива до прозореца, за да се отърси от спомена за ръката на Елизабет — лепкава от пот, здраво вкопчена в нейната. Започва нервно да свива и разпуска пръсти, има чувството, че потта на умиращата още лепне по тях, макар да съзнава, че собствената й пот избива през пукнатините на загрубелите й длани. Тя вдига ръце и извива длани така, че да бъдат огрени от слънчевите лъчи. Отскоро кожата й е станала ужасна, въпреки че всяка вечер маже ръцете си с Ракъмовия Crème de Jeunesse. О, да можеше да намери отнякъде буркан с меча мас — какъвто имаше винаги на разположение в дома на госпожа Кастауей! Но тя няма представа откъде може да се купи меча мас в Мерилебоун.
Шугър хвърля поглед надолу и забелязва, че петната по роклята й са се разширили и са се слели в едно наистина много голямо петно. Няма да е зле да се преоблече — за в случай, че Уилям реши да намине. Тя покрива разръфаната купчина листове с картонените корици на папката. Погледът й пада върху колоната отхвърлени заглавия; първите няколко ситно задраскани, така че вече не се четат, по-новите са драснати само с по една линия. „Жени срещу мъжете“ още се чете, както и следващото „Гневен вик от един безименен гроб“. Последното, „Възходът и падението на Шугър“, е надраскано плахо и неуверено. Отваря на първа страница, прочита „Всички мъже са еднакви…“ и двайсетте или петдесетте думи след това — само за миг. Колко странно е, че един четен и препрочитан пасаж се прочита толкова бързо, а нещо ново трябва да бъде прочетено бавно, дума по дума. Цялата първа страница започва да тече автоматично в съзнанието й, както се задейства автоматична латерна, когато маймунката на латернаджията завърти дръжката.
„Името ми е Шугър — а може и да не е, но не познавам друго. Аз съм това, което вие наричате «Паднала жена», но мога да ви уверя, че не аз паднах — бях тласната в пропастта. Това е моето обвинение към мъжете-злодеи, към вечния Адам!“
От смущение Шугър прехапва устни до кръв.
Два часа по-късно, след като е прибрала в чекмеджето недовършения роман и е прочела вместо това новия брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, Шугър отново е в банята. Напоследък тя като че ли прекарва половината си живот в банята, в подготовка за възможното посещение на Уилям. Не че го счита достоен за такива старания — сами разбирате; естествено, тя го презира, или по-скоро, за да не си служи с толкова груба дума, в никакъв случай не го одобрява… Работата е там, че, естествено, постоянният му интерес към нея е ценно предимство, и тя смята да го поддържа колкото е възможно по-дълго. Ако може да направи така, че привързаността му — която той веднъж дори нарече любов — да се окаже трайна, Шугър ще има шанс — едничкия шанс през живота си — да измами Съдбата. Всичко е възможно под крилото на Ракъм…
От всички кътчета на апартамента на Прайъри Клоуз, тази баня в жълто и черно, тази остъклена малка стаичка е мястото, на което Шугър се чувства наистина като у дома. Останалите помещения са прекалено големи и прекалено пусти; таваните са прекалено високи; стените и подовете прекалено голи. Иска й се стаите да бяха уютни, отрупани със собствените й мебели и украшения, но досега не се е осмелявала да си купи нещо, пък и не й и идва на ум какво точно да бъде то. Само мъничката баня, въпреки призрачния си блясък, създава впечатление на завършеност — черната лента тапет, която очертава цокъла, е изключително подходяща, за да се взираш в нея; дървеният под сияе на светлината на лампата; кърпите на бронзовите окачалки са меки и пухкави, а множеството шишенца и бурканчета с най-различни продукти на „Ракъм“ са забавни като играчки. Но най-успокояващо е въздействието на влажната мъглица от парата, която се вдига над ваната и се върти полека, бавно като облак.
Тя знае, че не би трябвало да се къпе толкова често. Честото къпане вреди на кожата й — затова и ръцете й са толкова болезнено напукани; не й трябват нито Crème de Jeunesse, нито меча мас — просто не трябва да прекарва толкова време, потънала до шия в топлата сапунена вода! Но въпреки че знае това, всеки ден, понякога дори два пъти дневно, тя пълни ваната и се потапя в нея — защото обича ваната си. Или… може би „обича“ не е подходящата дума… е, тогава тя просто я успокоява. Напоследък е много изнервена, плаче безпричинно, обземат я пристъпи на необяснима тревога, сънува кошмарите от детството си, които смяташе, че е забравила. Тя, която доскоро бе в състояние да обезоръжи с едно невъзмутимо намигване всеки мъж, който й кажеше: „Какво би ми попречило да те убия точно сега?“, тъкмо тя като че ли се превръща в момиченце, което не може да понесе дори едно по-нагло подсвиркване на улицата.