Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Болката я измъчва и сега. Пред дясното й око въздухът трепти, сякаш вижда падащи снежинки, а зад очната ябълка нещо пулсира болезнено. Възможно ли е да е изплюла последното розово хапче, без да забележи, когато й се случи онази дребна неприятност с пилешкия бульон? Дали да не вземе още едно… но след онази неприятност й остана горчив вкус в устата и би предпочела да пийне малко от „Укрепващия сироп на Годфри“.
Над лявата й вежда, почти невидим сред златистия полумесец от косми над окото, има мъничък белег, останал от едно падане в детските й години. Този белег не може да бъде премахнат — това е непоправим дефект. Колко ужасна е мисълта за ранимостта на плътта! Тя се смръщва, но незабавно изопва чело, за да не би бръчките да се вкопаят неизличимо в него.
Агнес притваря очи и си представя, че ангелът пазител е зад гърба й. Хладни длани, гладки като алабастър, докосват слепоочията й и започват да ги масажират полека. Безплътни пръсти проникват през кожата вътре в черепа й, неосезаеми и все пак успокояващи, като нокът, почесващ сърбящото място. Пръстите намират сърцевината на болката, подръпват и една бучица от Злото се откъсва от душата на Агнес, както се отлепва бялото подкорие от портокала. Усещането за пречистване на душата я кара да потръпва от блаженство.
Тя отваря очи и установява учудено, че лежи по гръб на пода — таванът над нея бавно се върти, а точно над себе си вижда обезпокоеното лице на Клара.
— Да повикам ли помощ, мадам? — пита камериерката.
— Разбира се, че не — отвръща Агнес и примигва усилено. — Нищо ми няма.
— Този доктор Харис ми се струва много приятен човек — отбелязва Клара, имайки предвид лекарят, който бе повикан при последния пристъп на госпожа Ракъм. — Изобщо не се държи като доктор Кърлоу. Ако искате…
— Не, Клара. Помогни ми да стана.
— Беше много обезпокоен от разказа за вашите припадъци — упорства прислужницата, докато помага на господарката си да стане от пода.
— Той е млад… и хубав, ако не се лъжа — казва задъхано Агнес, борейки се със световъртежа. — Убедена съм, че ще ти е приятно… да го видиш пак. Но не бива да си губим времето, нали?
— Безпокоя се само за здравето ви, мадам — настоява нацупено Клара. — Господин Ракъм каза да го уведомяваме, ако се почувствате зле.
Агнес забива пръсти в ръката на Клара.
— Няма да казваш за този случай на Уилям — прошепва тя.
— Но господин Ракъм каза…
— Не е необходимо „господин Ракъм“ да знае всичко, което се случва тук — казва твърдо Агнес, внезапно обзета от прозрение как да си осигури подчинението на Клара. — Не е необходимо например той да разбере откъде си намерила пари, за да си купиш корсет, нали? Корсетът наистина ти отива, но… ние, жените, имаме правото на своите малки тайни, нали?
Клара пребледнява.
— Да, мадам.
— А сега — казва с въздишка Агнес, докато оправя гънките по ръкавите си, — бъди така мила да ми донесеш „Укрепителния сироп на Годфри“.
Лек ветрец повява игриво от време на време пред френските прозорци, сякаш призрачни деца си играят със страниците на романа на Шугър. Тя отдавна е оставила перодръжката, а ветрецът подръпва най-горния лист под натопеното в мастило перо, създавайки свои неразбираеми плетеници. Шугър не забелязва нищо, тя продължава да се взира разсеяно, присвила леко очи, в осветената от слънцето зеленина на малката си градинка.
Надяваше се, че ако избута писалището съвсем близо до отворените прозорци, съвсем близо до свежия въздух, който нахлува откъм Прайъри Клоуз, ако може да долавя свежия мирис на разкопаната пръст под розовите храсти, вдъхновението й ще се върне. Засега обаче няма никакъв резултат — освен че е все още будна, което е значително подобрение в сравнение с това, което се случва, когато реши да вземе ръкописа в леглото…
Навън, по тротоара, който се намира почти на нивото на главата й и по който не минава почти никой, подскачат две врабчета и събират сламки за гнездото си. Колко хубаво би било, ако свият гнездото си в розовия храст, точно пред нея! Но не, те проявяват интерес към сенчестата градина на Шугър единствено поради възможността да отмъкнат оттам някое и друго клонче. Явно имат намерение да се настанят другаде.
Най-горната страница отново потръпва под повея на вятъра и този път писалката се търкулва и изтраква върху писалището. Шугър инстинктивно се привежда напред, но успява само да бутне и мастилницата, така че три-четири капки черно мастило пръсват върху полите на бледозелената й рокля.