Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Дружеството за спасение може да се определи като благотворително, предполагам — съгласява се госпожа Фокс. — Доколкото трудът ни не се заплаща. — Подтичвайки до него, тя започва да рови в ръкава си, за да измъкне пъхнатата в него носна кърпичка. — Въпреки че съм разговаряла с някои дами, които предполагаха, че получавам заплата… Като че ли никоя жена не би работила, ако бедността не я принуждава да го стори. Разбирате ли, никой не знае какво състояние ми е оставил Бърти — малко или голямо. Ах, слухове, слухове… Да поседнем за малко.
Стигнали са до един каменен мост, чиито извити перила са ниски, гладки и достатъчно чисти, та да може да се седи на тях. Едва сега Хенри забелязва, че госпожа Фокс диша много тежко, а по бледото й лице е избила пот.
— Пак ви накарах да вървите прекалено бързо, как може да съм такъв дръвник! — казва той.
— Не, съвсем не — отвръща тя и попива с кърпичка слепоочията си. — Денят е чудесен за една по-бърза разходка.
— Изглеждате уморена.
— Настинала съм, струва ми се — тя се усмихва, за да го успокои. — Настинка в това топло време! Нали виждате? Винаги правя всичко наопаки! — Гърдите й се повдигат бързо като на птиче, но, съзнавайки впечатлението, което прави, тя замълчава за миг, за да може да си поеме дъх. — Вие също ми се струвате уморен.
— Напоследък спя зле.
— Баща ми предписва много… ефикасни лекарства против безсъние — казва тя. — А може да опитате и с топло мляко.
— Предпочитам да оставя всичко в ръцете на природата.
— Напълно правилно — госпожа Фокс притваря очи, за да отпъди пристъп на замайване. — Кой знае? Още тази вечер може да спите като младенец.
Хенри кимва, отпуснал сключените си ръце между коленете.
— Дай Боже.
Продължават да седят така още известно време. Невидима, водата бълбука някъде под тях. След време други двама богомолци минават край тях и ги поздравяват с почти незабележим жест.
— Знаете ли, Хенри — казва госпожа Фокс, след като те са отминали.
— Сестрите от Дружеството за спасение настояват… да не работя толкова много… по време на сезона… да си позволя малко почивка, да се възползвам от… предстоящите забавления. — Тя гледа на изток, присвила очи, сякаш може да види оттук порутените къщи на лондонските бедняшки квартали. — Но когато стоя надалеч от онези улици, аз не постигам нищо… а всеки ден по някоя жена там достига до този момент, след който вече не може да се надява на добър живот — или на добра смърт.
Тя хвърля поглед към приятеля си, но той е свел очи надолу.
Хенри се взира в призрачните сцени, които се редят във въображението му. Безименна жена, останала незасегната от хиляди съвкупления, най-сетне е достигнала „този момент“, за който говори госпожа Фокс — фаталното съвкупление, когато червеят на Смъртта влиза в тялото й. От този миг нататък тя е обречена. Косми поникват по тялото й, тя дегенерира и се превръща от човек в звяр. На смъртния си одър, непокаяна, тя е чудовищно окосмена, не само между краката и под мишниците, но и по ръцете и гърдите. Хенри си представя някаква маймуна с женствени форми, която се мята и бълнува в агония върху мръсен сламеник, а ужасените лекари я наблюдават на светлината на фенери, които държат в треперещите си ръце. Онези „диви жени“, докарани от Борнео — ами това най-вероятно са жертви на сексуални ексцеси! Нали диваците от островите са известни с тяхната…
— Е, какво пък — въздъхва госпожа Фокс, изправя се и започва да чисти турнюра си с малката четка за дрехи, която вади от чантичката си. — Не ни остава нищо друго, освен да си устроим наш личен светски сезон, Хенри — само вие и аз. Най-забележителните събития в него ще бъдат нашите разговори, разходките ни и здравословните слънчеви лъчи.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — казва твърдо Хенри, доволен, че тя вече не изглежда толкова уморена. Но въпреки че слънцето ги обсипва със здравословните си лъчи, лицето на госпожа Фокс си остава ужасно бледо, а устата й е все така отворена, колкото и това да не е прието в доброто общество — един природен закон, който не се съобразява с добрите нрави, е разтворил устните й.
Шугър хвърля поглед през рамо към отражението си в огледалото, за да насочва правилно ръцете си, докато закопчава роклята си на гърба. Тя държи две дълги метални куки, извити на края, известни и като „куките на уличницата“ — защото дават възможност на жената да облече роклята си без помощта на прислужница.
Когато и последното копче на тила е закопчано, Шугър плъзва пръсти по копринената подплата на тясно прилепналата якичка, освобождавайки няколко притиснати под нея кичура. Избра тази демодирана сива рокля, защото Уилям никога не я е виждал в нея, така че, ако случайно попадне пред погледа му на известно разстояние, той надали би я познал. Косата си е сресала също по необичаен начин — на среден път, и я е навила на стегнат кок, така че и косъм не може да се измъкне изпод шапката.