Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Жените бяха вдигнали пуловерите си почти до ушите. Слънцето блестеше по повърхността на камъните. Отляво се намираха пристанищните складове, които се простираха по цялото протежение на крайбрежната улица чак до градския фиорд, където белите чайки лежаха и дремеха върху вълните, а корабче на Ашкьойската фериботна линия внимателно се промъкваше от града към насрещните островчета.
Двете дами имаха същата напреднала възраст като колежката си от градския площад, но господата бяха определено под петдесетте. Единият беше джудже, мургав почти като циганин, с четвъртито лице, което би отивало на някой шегобиец от затънтена парижка улица или на някой сладострастен ласкател от оживен публичен дом. Той се бе съблякъл гол до кръста, но не бе свалил тирантите си. Кожата на гърдите му бе тебеширенобяла и женствена. Изглежда, никак не се срамуваше от гърбицата си.
Изгорелия лежеше по гръб с ръце, скръстени под тила, примижал на слънцето. Беше облечен във фланелка на сини и сиви квадратчета и носеше кафяви панталони. Беше си свалил обувките и мърдаше пръстите на краката през дупките на чорапите си. Лицето му блестеше, както изгряващото слънце блести върху японски изписан порцелан. Кожата бе огненочервена и напукана, очите леко воднисти, а самият той бе стопроцентово плешив, сякаш някой бе опърлил косата по цялото му теме. Той бе единственото видяно от мен доказателство, че известният пожар на Фьосангервайен през хиляда деветстотин петдесет и трета година наистина се е случил. Само един поглед върху лицето му ми бе достатъчен, за да разбера веднага истинската същност на трагедията от пожара в „Пофугл“, както и да осъзная защо някои все още се питаха кой е бил по-щастлив: загиналите тогава или оцелелите.
Спуснах се по склона и срещнах учудените им погледи. Дамите бързо дръпнаха краищата на пуловерите си надолу и аз разбрах, че за момент ме помислиха за полицай, защото джуджето закри с якето си няколко от бутилките.
— Извинете, че ви обезпокоих — казах аз. — Не знам дали ме познавате. Казвам се Веум и съм готов да заплатя за… безпокойството.
Подадох им отворената найлонова торбичка и щом видяха как плащам, те се отпуснаха, а джуджето каза:
— Добре дошъл сред зеленината…
Седнах на слънце. Помълчахме известно време. Неправилно е човек да избързва, когато се намира в подобна компания. Тези хора са изпълнени с безпокойство само когато остават пет минути до затварянето на магазина за спиртни напитки и бързат, за да не закъснеят. Иначе си живеят спокойно, стига да имат наблизо поне една пълна бутилка. А и не пият много, но просто около тях трябва да има нещо за пиене.
За тях, както впрочем и за всички останали, дните са различни. Има добри дни и тогава изкарват с една или две бири. Има тежки дни, когато не им стигат и две бутилки коняк.
През тези дни това място бе тихо. Нямаше голямо движение по пътя, а и вече не бе време за каране на лодка, та брегът се простираше пуст. Зад нас се издигаха склоновете на планината, закръглени и надебелени откъм Фльоен, стръмни и тъмни откъм Сандвикефиелнет. Слънцето се оглеждаше в стъклата на прозорците на къщите по склона и по-горе в една гладка скала, която приличаше на каменносива змейска крепост.
Седях, обгърнал с ръце коленете си. Зареях поглед към морето. Вълните се носеха незабележимо към носа на Нурднес. Казах:
— Аз всъщност исках да говоря с теб, Изгорели.
Той ме стрелна с присвити очи:
— Аха? За какво де?
— За това, което се случи тогава.
— Кога?
— Когато изгоря фабриката, през хиляда деветстотин петдесет и трета.
Той се надигна от земята и седна. Лицето му сухо изпука от направената гримаса.
— За пожара?
— Някои неща изплуваха на повърхността. Говорих със Сигрид Карлсен, вдовицата на Холгер Карлсен. Говорих и с други. — Наведох се напред. — Ти си единственият останал жив. Знаеш това, нали?
Той отвори внезапно очите си и ме стрелна с твърд поглед:
— Да, знам това. Виждам го всяка сутрин в огледалото. Виждам го вече трийсет години, всяка сутрин. Разбираш ли?
Кимнах безпомощно.
— Да.
— То ми отне живота. Тогава бях съзнателен и сръчен работник, а какво остана от мен? Минаха много години, преди да се почувствам така добре, както сега. Първите години бяха изпълнени само с воднисти зинали рани и неуспешни присаждания на кожа. Това унищожи живота ми и аз си спомням всичко, Веум, о, всичко си спомням. — Той взе напосоки една бутилка и отпи голяма глътка. — Само не ме занимавай със стари новини. — След още една солидна глътка той каза по-спокойно: — Какво всъщност искаш да знаеш?