Докато смъртта ни раздели

Бездомниците на Берген имат свои определени сборища и повечето са привързани към тях почти като към семейство. Там винаги присъстват едни и същи от тях. Подобно място е градският площад, а другото, в ясни дни, е зад църквата „Светият кръст“. Рано сутрин в дъждовни дни можеш да ги намериш и под козирката на покрива на склад номер дванайсет в най-крайната част на кея.

По-късно през деня бездомниците се мотаят из района на Маркен и Кунг Оскарсгате. Повечето живеят във вътрешномисионерския приют на Холендергате, а някои от тях често преспиват в изтрезвителното.

Други техни любими места са зоопаркът и ротондата пред театъра. Някои обитават парка Нюгорд, а една малка групичка — улиците около площад Викен — Данмарк. Но най-голямата част от семейството на бездомниците предпочита плажа на Сандвикен, приюта на Армията на спасението на Бакегате и новия — Синият кръст, открит неотдавна в Ротхауген.

Бездомниците не са красавци и у тях няма нищо романтично. Лицата им са белязани от алкохола, те имат проблеми с нервите, злоупотребяват с лекарства и с насилие. Цветът им е синьо-червен, често са подути от бой или от удар, получен при падане в пияно състояние. С полицията са сключили нещо като мирен договор. По-голяма част от техните побоища и препирни се разразяват заради пари или в спор за някоя бутилка алкохол. Мъжете са небръснати, а жените имат лоши зъби. Косата им е сплъстена и мръсна, дрехите — ужасно вехти, а телата им изглеждат подути и сякаш загнили. През някой слънчев августовски ден, когато те разделят безгрижно бутилка бира помежду си, седнали в някое кътче на градския площад, а ти вървиш към кантората си с чиновническо куфарче в ръка и с риза и вратовръзка, можеш и да не изпиташ съжаление към тях. Ала един стар работник от „Социални грижи“ би ти разказал и по-други неща. Иди и ги виж в някое ледено ноемврийско утро, когато са прекарали нощта на открито при минус десет градуса, под някоя изкарана на пясъка лодка, без никакво утешение освен няколко капки спирт за горене, скрит в малко шишенце от лимонада. Срещни ги на втория великденски ден, когато всичките им запаси са се изчерпали и те обикалят около черноборсаджиите на алкохол и треперят от разяждащия ги алкохолен глад. Погледни в очите им, когато идват при теб и мърморят, молейки те да им дадеш една крона „за чаша кафе“. Помисли си какво виждаш в тези очи: свобода и независимост или страх, угнетеност, унижение. Пътят между обитателите на големите вили край Фиелвайен и хората, рухнали на дъното на обществото, е много къс по въздушна линия, ала между тях зее огромна и дълбока пропаст: те живеят в два различни свята.