Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Ей, спрете за малко! — провикна се Великана Улсен. — Ще съберем пари за бутилка хвойнова водка, а аз ще взема такси до „Котва“ и ще я купя. Хайде!
— Налага се да отидем догоре и вече обещах — натърти многозначително Изгорелия. — Пък и нямам пари.
— А ти? — Той ме погледна, изпълнен с надежда.
Измъкнах пет десетачки от вътрешния си джоб:
— Ето, вземи. Това е от името на Изгорелия.
Лапите му сграбчиха парите, както кофата на багера поглъща станиола на хартийка от шоколад.
— Ти си добре дошъл при нас, стига да искаш. Изгорелия знае къде сме.
Великана Улсен и дамите завиха надясно, а ние продължихме нагоре по стълбите покрай Южната мера. Изгорелия спираше често да си почива, така че вървяхме доста време.
Олга Сьоренсен живееше на втория етаж в сива къща с комини на Киркегате, улица, която започва от Сандвикенската църква и свършва в района на старите къщи около Формансвай: от кръщелния купел до гроба.
Качихме се по стълбата на втория етаж. На кафяво боядисаната врата имаше табелка с надпис „Йенсен“, но според Изгорелия това никак не пречело там да живее Олга Сьоренсен. Не успяхме да се убедим напълно в твърдението му, защото никой не ни отвори.
Погледнах със съмнение табелката на вратата.
— Сигурен ли си, че не се е преместила?
— Разбира се. Щях да чуя за това.
— А името на вратата?
— Същата табелка висеше там още когато бях тук за последен път. Тя просто не я е сменила. Долу върху пощенската кутия сигурно стои нейното име.
Кафявата врата не ни съобщи нищо повече. Зад двете тесни, в разсъхнали се рамки, стъкла на прозорците забелязахме пъстро перде, но лампа вътре не бе запалена.
— Тя сигурно скоро ще се върне — каза Изгорелия. — Във всеки случай вече знаеш къде живее. Можем да отидем долу при Великана Улсен и да изчакаме там.
Когато излизахме, проверих имената върху пощенските кутии. Той имаше право. На една от тях бе написано „О. Сьоренсен“.
Пристигнахме долу при Великана Улсен точно в момента, когато една от дамите слезе от такси със синя найлонова торбичка (с емблемата на „Винмонополет“) в едната си ръка и със саксия в другата.
— Изпратиха ме за пиене. Мисля, че Великана Улсен искаше да си направи кефа, докато чака. Купих и това растение. Реших, че ни трябва украса.
На ясната дневна светлина лицето й изглеждаше открито и малко наивно, с широки пори и пълни устни, само частично камуфлирани под грапав слой червена мазилка и с очертания на полумесец.
Провряхме се надолу по стълбата в тъмно и студено мазе. В мазето изпод пролуките на една врата излизаше светлина и когато я отворихме, попаднахме право в обятията на Великана Улсен и дамата му. Те лежаха на пода леко облечени, сякаш изпробваха плажни съоръжения. Стаята беше малка и щом и тримата влязохме, тя заприлича на стадион по време на големите полуфинални мачове. Великана Улсен оправи панталоните си, а дамата му — полата си. Изгорелия седна в единственото кресло в стаята, останало от времето на Трийсетгодишната война, а дамата със саксията прекоси стаята и отиде в кухнята, състояща се от цинкова мивка и дървено ведро. До ведрото имаше отворена опаковка от прясно мляко и десет празни бирени бутилки.
Тя очевидно познаваше обстановката, защото измъкна една табуретка и я постави до отворената врата.
— Седни — обърна се Великана Улсен учтиво към мен. Имах възможността да избирам между електрическата печка, която Улсен и дамата му бяха бутнали настрани, когато са правели упражненията си, и една катурната бирена каса. Предпочетох касата от бира, а Великана Улсен се настани върху електрическата печка.
— Ще трябва да ни сервираш, Лисбет — каза той на дамата си, която послушно отиде в кухнята и донесе пет мръсни водни чаши.
Хвойновата ракия заискри в чашите и ние се чукнахме за наздраве. По стените нямаше картини с изключение на това, че на една от тях той бе залепил страница от вестник „Бергенс Тидене“. Не знаех с каква цел. И то тъкмо страницата за селскостопанската информация. Стаята тънеше в полумрак, защото слънчевите лъчи изобщо не стигаха до нея. Беше като в края на годината или призори.
— Как ни е уютно тук, а? — каза Великана Улсен и се огледа сияещ.
Дамата му остана по средата на пода, без да има къде да седне, освен връз него самия. Предварително бях забелязал, че тя се колебае дали да го направи, и не ми бе трудно да отгатна защо. В един от ъглите лежаха захвърлени долните й гащи, които Улсен бе успял да смъкне, преди да дойдем.