Докато смъртта ни раздели

Но погледът, с който ме удостои, не бе лишен от интелигентност. Можеше дори да те накара да помислиш, че у Професора има нещо тревожно будно, сякаш той всъщност само се преструва и играе незавидната си роля в продължение на трийсет години като някакъв износен, средновековен Хамлет. Като че бе взел решение да живее така до края на живота си и стриктно се придържаше към него.

Бях достатъчно предвидлив да купя найлонова торба, пълна с бирени бутилки, която криех дискретно зад сутрешните вестници. Тези чудесни бутилки могат да сринат всяка преграда в кръга, сред който бях решил да прекарам деня.

Поздравих Професора, седнах до него и отворих в негова чест първата бутилка. За да му покажа, че също съм от компанията, дръпнах една хубава глътка и му подадох бутилката, без да кажа нищо.

Той я сграбчи мълчаливо, пъхна гърлото й в уста и я изпразни на един дъх. В очите му проблесна нещо от глъбините на Хамлетовия поглед и той ми подаде обратно празната бутилка.

— Как е положението, Професоре? — попитах го аз приятелски.

Гласът му прозвуча хрипливо:

— О, ти знаеш как е, тече и се изтича. — Той говореше образовано, без какъвто и да било диалект. — И при теб ли е така?

Кимнах му и така седяхме известно време в мълчание. Той погледна крадешком найлоновата ми торбичка.

Извадих ново шише бира и го задържах в ръка, без да го отварям:

— Всъщност бях тръгнал да търся Изгорелия…

— Изгорелия? За какво ти е?

— Да си поговоря с него за пожара.

— За тези стари работи? Боже мой, човече!

— Търсех и Олга. Дето е ходела с Шауер-Юхан.

— Искаш да говориш с Изгорелия за нея? — Той сякаш стана любопитен.

— Не, не. Просто търсех и нея по друга работа.

— Хм… хм… — Той се замисли. — Тя минава насам понякога. Но рядко говори с мен. Никога не сме принадлежали към едни и същи среди, така да се каже.

— А тя към кои среди принадлежи?

— Тя… Тя и Шауер-Юхан се държаха настрана от другите. А след като той изчезна, тя съвсем се оттегли. Но Изгорелия…

— Да?

Той тежко поклати глава, като че да свърже някакъв разпоен проводник в нея:

— В такива дни, със слънце и ясно небе, мисля, че би могъл да го намериш към летището. Опитай се да го потърсиш там, е… е…

Разбрах, че мисълта му е раздвоена между името ми, което не можеше да си спомни, и бутилката в ръцете ми.

Отворих бутилката и му я подадох.

— Веум — казах.

Той ме дари с голяма и светла усмивка, но не се обърна към мен по име. Когато се надигнах и тръгнах, бутилката вече изливаше съдържанието си в устата му. Слънцето грееше през кафявото стъкло и го напъстряше със златисти отражения.

Намерих Изгорелия, изтегнат на припек край малкия кей близо до старото морско летище около Сандвикен. Той бе във весела компания: две двойки и четири бутилки, а лежащите до тях найлонови торбички обещаваха още. Склонът бе каменист, покрит с едър чакъл, но всички бяха подложили палтата и пуловерите си под главите, та се чувстваха чудесно под слънчевите лъчи.