Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
26
Професора седеше сам на един закръглен парапет пред Подофицерската школа, която продължаваха да наричат така, въпреки че там бяха престанали да обучават нисши военни кадри още преди началото на войната. Пред ниската ограда имаше няколко червено боядисани пейки с изглед към Куенген и към стария строеви плац, който сега бе нещо като заден двор на хотел „Орион“ и фабрика „НЕО“. По-нататък се открояваха заливът към Нурднес и модерните архитектурни сгради откъм тази страна.
Професора бе закопчал старателно всички копчета на зимното си палто въпреки топлото време. Имаше увиснали бузи, крив нос и големи и остри очи зад дебелите стъкла на очилата с рогови рамки. Главата му сякаш висеше надолу от рамената, което го оприличаваше на голям бухал. Но не заради това го наричаха Професора.
Толкова много различни съдби има по света! Професора например вече бил взел писмения изпит по математика за постъпване на работа и му оставал само устният. Четял денонощно през останалите дни до устния изпит и най-накрая някъде в главата му изгорял някакъв бушон. Така и не се явил на устния, но прекарал половин година в психиатрията, три години в санаториум за нервноболни и се върнал от там като робот с дистанционно управление, построен от медицински хапчета и пуснат в движение от опитни механици. Така и не бе оздравял напълно, а сега се движеше из нисшите слоеве на обществото като случайно захвърлена бутилка в застояла вода на солник. Трийсет години след заболяването си той седеше сам пред Подофицерската школа в изтъркани кафяви панталони, провиснали по краката му, с нечисти черни обувки и полуизпразнено шише бира, поставено на земята между обувките му.
Но погледът, с който ме удостои, не бе лишен от интелигентност. Можеше дори да те накара да помислиш, че у Професора има нещо тревожно будно, сякаш той всъщност само се преструва и играе незавидната си роля в продължение на трийсет години като някакъв износен, средновековен Хамлет. Като че бе взел решение да живее така до края на живота си и стриктно се придържаше към него.
Бях достатъчно предвидлив да купя найлонова торба, пълна с бирени бутилки, която криех дискретно зад сутрешните вестници. Тези чудесни бутилки могат да сринат всяка преграда в кръга, сред който бях решил да прекарам деня.
Поздравих Професора, седнах до него и отворих в негова чест първата бутилка. За да му покажа, че също съм от компанията, дръпнах една хубава глътка и му подадох бутилката, без да кажа нищо.
Той я сграбчи мълчаливо, пъхна гърлото й в уста и я изпразни на един дъх. В очите му проблесна нещо от глъбините на Хамлетовия поглед и той ми подаде обратно празната бутилка.
— Как е положението, Професоре? — попитах го аз приятелски.
Гласът му прозвуча хрипливо:
— О, ти знаеш как е, тече и се изтича. — Той говореше образовано, без какъвто и да било диалект. — И при теб ли е така?
Кимнах му и така седяхме известно време в мълчание. Той погледна крадешком найлоновата ми торбичка.
Извадих ново шише бира и го задържах в ръка, без да го отварям:
— Всъщност бях тръгнал да търся Изгорелия…
— Изгорелия? За какво ти е?
— Да си поговоря с него за пожара.
— За тези стари работи? Боже мой, човече!
— Търсех и Олга. Дето е ходела с Шауер-Юхан.
— Искаш да говориш с Изгорелия за нея? — Той сякаш стана любопитен.
— Не, не. Просто търсех и нея по друга работа.
— Хм… хм… — Той се замисли. — Тя минава насам понякога. Но рядко говори с мен. Никога не сме принадлежали към едни и същи среди, така да се каже.
— А тя към кои среди принадлежи?
— Тя… Тя и Шауер-Юхан се държаха настрана от другите. А след като той изчезна, тя съвсем се оттегли. Но Изгорелия…
— Да?
Той тежко поклати глава, като че да свърже някакъв разпоен проводник в нея:
— В такива дни, със слънце и ясно небе, мисля, че би могъл да го намериш към летището. Опитай се да го потърсиш там, е… е…
Разбрах, че мисълта му е раздвоена между името ми, което не можеше да си спомни, и бутилката в ръцете ми.
Отворих бутилката и му я подадох.
— Веум — казах.
Той ме дари с голяма и светла усмивка, но не се обърна към мен по име. Когато се надигнах и тръгнах, бутилката вече изливаше съдържанието си в устата му. Слънцето грееше през кафявото стъкло и го напъстряше със златисти отражения.
Намерих Изгорелия, изтегнат на припек край малкия кей близо до старото морско летище около Сандвикен. Той бе във весела компания: две двойки и четири бутилки, а лежащите до тях найлонови торбички обещаваха още. Склонът бе каменист, покрит с едър чакъл, но всички бяха подложили палтата и пуловерите си под главите, та се чувстваха чудесно под слънчевите лъчи.