Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Останалите ни слушаха безмълвни. Ниско над нас летеше чайка и пищеше тънко и хрипливо, навявайки спомен за едно ужасно минало.
— Аз… Аз бих те помолил, ти… просто да ми разкажеш за пожара. Пожара, както си го спомняш. Точно както се случи.
Той тихо повтори:
— Пожарът, точно както се случи… Денят, в който гореше… И сега виждам пред себе си производственото хале, като че ли се намирам вътре в него. Бе високо три етажа, за да се използва височината на падане. Боите се подготвяха в огромни цистерни, разделени на по няколко камери. На всеки етаж се прибавяха нови вещества и се осъществяваха нови процеси. На всеки възлов пункт имаше множество контролни скали, уреди за измерване на налягането и така нататък. — Той сякаш се пренесе в друго време, а ние продължихме да седим притихнали. — Най-отдолу лежаха резервоарите за готовата боя, в които тя биваше разреждана, преди да потегли за опаковъчната станция, където празните кутии се движеха на конвейер, напълваха ги с боя и ги опаковаха в картонени кашони, откарвани в експедицията.
Погледнах подпухналото му лице и се опитах да си представя как е изглеждал през хиляда деветстотин петдесет и трета година. По онова време Улай Усвулд е бил около трийсетгодишен, не така пълен, както сега, но по всичко изглеждаше, че е имал силно тяло. Предполагах, че е бил и добър работник. Плещите му все още внушаваха респект и по всичко личеше, че е бил обещаващ мъж. Но лицето… Било ли е красиво? Добре избръснато? Може би с малки мустачки? А косата му, какъв ли цвят е имала? Светъл? Тъмен? Бе ми невъзможно да си го представя.
— Всеки от нас си имаше определено работно място и определени задачи за изпълнение. Но работата, която вършехме, не беше обикновена, във всеки случай що се отнася до производственото хале. Човек трябваше да бъде през цялото време нащрек, да наблюдава внимателно сместа, евентуално да увеличава някои дозировки или да намалява добавката на едни или други вещества. Тоест никой нито за минута не биваше да седи спокойно, а да следи целия процес, който се извършваше в подопечния му производствен възел. Работата бе и физически тежка, особено когато трябваше да се налива допълнително някакъв разтвор, нещо, което изморяваше тялото, но не това беше основната причина за изтощението ни. Най-много страдахме от въздуха, винаги замърсен. В него винаги имаше остатъци от всички примеси, а по онова време в производството на бои се използваха много силни разредители, отровни вещества, които, както чувам, вече са забранени за употреба. Когато денят се търкаляше и работното време свършеше, ние винаги чувствахме главите си натежали и минаваха няколко часа, преди да са почувстваме отново бодри и свежи. Имахме и главоболие.
— Но не поставяхте ли въпрос за всичко това пред управата на фабриката?
Той ме погледна почти презрително.
— Да, да, поставяхме го. Но трябва да знаеш, че тогава времената бяха други. Управата не се интересуваше много от нашите оплаквания. И именно тук бе и една от слабостите на Холгер Карлсен: той не бе достатъчно твърд, когато това наистина се налагаше. Аз никога не съм обвинявал Холгер за това, което се случи, независимо че много други не се сдържаха. Но ако наистина се е опасявал, че в производственото хале отнякъде изтича газ, той просто трябваше да ни призове да напуснем работните си места, тоест да започнем стачка.
— Но ти каза, че той не бил сигурен?
— Не знам бил ли е, или не. Само казвам, че ако наистина се е опасявал от това, трябваше да ни съобщи и да изведе хората от халето.
— Значи не е говорил с вас, с работниците, за това?
Той завъртя глава.
— Виждах го, че ходи напред-назад и мисли за нещо. Моят работен възел бе на предпоследната тераса, а Холгер, като цехов майстор, бе съвсем долу, на пода. Той имаше малко преградено помещение със стъклени прозорци, близо до вратата, където водеше дневника си за извънредните работни часове и записваше количеството на използваните в производството на боите вещества и други подобни неща. От време на време забелязвах, че просто седи и гледа във въздуха, без да вижда каквото и да било. Няколко пъти, сякаш случайно, ме попита: „Не усещаш ли нещо във въздуха, Улай?“, а аз му отвръщах: „В този въздух винаги има нещо.“ Но в деня, преди да се запалим, отново дойде при мен. „Улай — каза той, — ще изляза съвсем за малко. Ще ми направиш ли тази услуга да постъпиш за момент на моето място?“ Разбира се, че веднага се съгласих. Бях най-добрият в работата след него, а за да се седи на мястото му, бе необходим опит. Когато се върна обратно, той се затвори в малката си клетка и остана дълго така, забил поглед пред себе си. Няколко пъти излизаше навън, поемаше дълбоко въздух и отново се прибираше. По едно време видях, че вдига телефона и набира някакъв номер, но сложи обратно слушалката, преди някой да се обади. Същия ден, когато се връщахме вкъщи, аз го попитах, да не би да се е случило нещо. Той гледаше вторачено пред себе си и тихо ми отговори: „Не съм сигурен, Улай. Може би, а не е изключено просто да ми е лошо.“ Повече не приказвахме за това. А на следващия ден… на следващия ден избухна пожарът.