Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Но аз завърших докрай бягането, и то с удовлетворителното време три часа петдесет минути и десет секунди: всъщност нелошо постижение за един трийсет и девет годишен мъж, който за пръв път в живота си участва в маратон. Вегард Вадхайм доказа отново класата си и стана победител с време два часа петдесет и пет минути и шестнайсет секунди. Или с други думи, той току-що е излизал изпод душа, когато аз съм пресичал финала. Ева Йенсен предложи да ни закара до града, но аз й отговорих, че и ние сме с кола. След час бях вече в състояние да карам.
Дълго гледах подир Ева Йенсен и Вегард Вадхайм, които напускаха стадиона. Томас ме попита как е протекло бягането, но трябваше да мине доста време, преди да му отговоря.
25
Последният понеделник от месец август бе топъл и приятно окъпан в слънчеви лъчи. Жените отиваха на работа по жилетки, широко разкопчани отпред, но мъжете се бяха залепили за чадърите си и поглеждаха скептично нагоре, очаквайки признаци за дъжд. Ала над Аскьой не се рееше нито едно облаче и водата в Бюфиорд се бе изпънала огледално блестяща и съвсем спокойна. Във въздуха всичко бе замряло. Подобно време е обичайно за периода, в който лятото отстъпва място на есента. Вървях към кантората със спокойни крачки. В краката си още усещах последици от маратона, но не така силно, както бях предполагал. Тежките тренировки през отпуската ми бяха дали добри резултати, а и наложеният темп на бягане в никакъв случай не беше съсипващ.
Зад прозореца на канцеларията се простираше градът, разположен в ясни и слънчеви очертания, сякаш нарисуван от добре отпочинал художник, посрещнал утрото в чудесно настроение и решил да разточителства с боите по платното си, създавайки богата на цветове картина.
На пазара надделяваха сергиите за плодове: жълтеникави портокали, червено-гланцирани ябълки, круши, зелени като райската градина. На рибния пазар слънчевите лъчи се отразяваха в белите люспи на рибите и играеха по тях в сребърни отблясъци, а продавачите стояха, пъхнали едри юмруци в големите си джобове, и изпращаха със страстни погледи минаващите покрай тях жени.
Точно под прозореца ми, на пазара за зеленчуци, търговията бе в разгара си. Беше пълно с праз лук, зелките се надуваха самодоволни, а от тебеширенобелите, току-що извадени глави на кромид лука се излъчваше закъсняла лятна радост. Между сергиите гъмжеше от хора. Търговията вървеше успешно. А горе, при мен, бе съвсем тихо. Никой не търси частните детективи в понеделник сутрин. Повечето чакат да стане вторник.
От там, където седях, виждах Берген като на длан: магазините в центъра и площада, увенчан с дюкянчета, а по-нататък, зад пивоварната, се откриваше гледка към големия нов хотел, който все още не бе готов. По планинския склон над Йоврегате и по-нататък зад Сандвикен тъмнееха старите работнически жилища: малки дървени къщички в задънени тесни улички и високи, сиви кооперации покрай запустелите места около Ветрлид и по-нататък зад Свересборг. Във Фелиен и покрай Фиелвайен се издигаха големи и неуютни вили, модел отпреди Първата световна война, които някога са били господарски къщи, а сега се населяваха от пенсионери и наследници. На планинския склон срещу тях, южно от Юлрикен, личаха домовете на новобогаташите от петдесетте години с измазани в бяло фасади, блеснали на слънцето, с изглед над по-голямата част от града и полускрити зад гъсти дървета. Пред някои от тях имаше кокетни тенискортове, на които млади хора в бели костюми практикуваха спорта на богатите. По-горе над тях бяха общинските владения: Фльоен и природният парк с тесни пътечки между дърветата, където можеш да стъпваш по покров от нападали борови иглички, да останеш сам със себе си и да чувстваш как тишината те изпълва и успокоява. Там можеш да откриваш нови изгледи към града или да бродиш с любимата си, ръка за ръка, в топлите златисти есенни вечери. Ако си имаш любима…
А като някакъв естествен контраст на всички домове по склона на планината, долу, в края на градския площад, се бяха събрали вечно треперещите бездомници и първата за деня бутилка бира вече обикаляше в кръг. Именно към тях се бях запътил. От там започваше пътят назад — към хиляда деветстотин седемдесет и първа, може би чак до хиляда деветстотин петдесет и трета година.