Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
— Добър вечер.
Смях, някъде. Дете. Но смехът е недетски.
— Хайде, покажи се. Аз съм безобиден.
Маймунката е последвана от миниатюрен черен гарван с червен клюн, също на колелца, който подскача, грачи, маха с криле.
— Защо гориш косата на куклата ми?
— Ами, ти знаеш, че това не е нейната коса.
— Татко каза, че е била косата на руска еврейка.
— Защо не дойдеш до огъня?
— Очите ме болят от него. — Навива отново. Абсолютна неподвижност наоколо. Обаче започва да свири някаква музикална кутия. Мелодията е отмерена и тъжна. — Танцувай с мен.
— Не те виждам.
— Ето ме. — От извън пределите на огъня, мъничка астра. Той протяга ръка и успява само да намери дланта й, да хване тънката й китка. Започват техния тържествен танц. Той дори не знае дали води.
Така и не видя лицето й. Усещаше я като муселин и органдин.
— Хубава рокля.
— Носих я на първото ми причастие. — Скоро огънят угасна и отвъд избитите прозорци останаха само звездна светлина и бледо сияние над някакъв град на изток. Музикалната кутия продължаваше да свири много по-дълго от предполагаемото време за развиване на обикновена пружина. Краката им стъпваха по натрошено старо мътно стъкло, разкъсани коприни, кости на умрели зайци и котки. Геометричната траектория ги водеше сред вмирисани на прах издуващи се раздрани гоблени и зверилник, по-отдавнашен от разпръснатия около огъня… еднорози, химери… а какво бе видял той да виси на плитки край миниатюрния детски вход? Глави чесън? Чакай… предназначението му не беше ли да пропъжда вампирите? В същия момент той долови слаба миризма на чесън, нашествие на балканска кръв във въздуха на неговия север, и отново се обърна към нея, за да попита наистина ли тя е Катье, прелестната царичка на Трансилвания597. Но музиката бе спряла. Момичето се бе изпарило от обятията му.
Ето го, забоксувал в Зоната като плочка за автоматично писане върху спиритическа дъска „уиджа“, а каквото се появява в празната окръжност на неговия мозък може да бъде нанизано в послание, а може и да не бъде, ще трябва да изчака. Но той усеща пръстите на медиума, които леко, но уверено лягат върху неговите дни, и мисли за тях като за ръката на Катье. Той все още е Ян Скъфлинг, военен (мирновременен?) кореспондент, въпреки че напоследък отново е с британска униформа и разполага с предостатъчно време, за да смели мислено информацията, която Марио Швайтар още в Цюрих бе отмъкнал специално за него. Налице е една дебела папка за Имиполекс Г и тя изглежда насочва към Нордхаузен. От страна на клиента, инженер по договора за Имиполекс Г беше Франц Пьоклер. Пристигнал в Нордхаузен в началото на ’44-та, когато ракетата навлизала в масово производство. Бил разквартируван в „Мителверке“, подземен производствен комплекс, управляван основно от СС. И нито дума за това къде е отишъл, когато през февруари-март заводът бил евакуиран. Но първокласният репортер Ян Скъфлинг положително ще открие следа в „Мителверке“.
Слотроп седеше в поклащащия се вагон заедно с още трийсет мръзнещи и парцаливи души, разширени до крайност зеници, изранени устни. Някои от тях пееха. Повечето бяха още хлапета. Това е Разселническа Песен и Слотроп често ще я слуша в Зоната, в лагерите, на пътя, в десетина варианта:
Лули вървят в кръг от ръка на ръка. От влажните дъски се стеле дим процежда се навън през пролуките и нощният въздушен поток го поема. Деца хленчат насън, плачат рахитични бебета… от време на време майките разменят по някоя дума. Слотроп клечи свит в неговото хартиено злополучие.
597
Това е последният стих от „Вулгарна песен“, изпълнявана в казино „Херман Гьоринг“ в част 2. — Б.пр.