Град на небесен огън

— Всичко наред ли е?

— Трябва да ти кажа нещо.

— О, не. — Тя отпусна глава на рамото му. — Е, добре. Какво?

— Помниш ли, когато прекрачихме в това царство и на всеки му се яви нещо? — попита той. — А аз ви казах, че не съм видял нищо.

— Не е нужно да ми казваш какво си видял. — Гласът на Клеъри беше мек. — То си е само твоя работа.

— Напротив, нужно е. Ти трябва да знаеш. Видях стая, в която имаше два трона от злато и слонова кост, а през прозорците видях света и той беше изпепелен. Също като това място, само че онази разруха беше по-скорошна. Пожарищата все още горяха, а небето беше пълно с ужасяващи летящи твари. Себастиан седеше на единия трон, а аз — на другия. Ти също беше там, там бяха и Алек, Изи, Макс… — той преглътна. — Само че бяхте в клетка. Голяма клетка с огромен катинар на вратата. Знаех, че аз съм ви затворил там, пак аз бях завъртял ключа. Ала не изпитвах разкаяние. Изпитвах… триумф. — той изпусна дъха си с усилие. — Вече може да ме отблъснеш отвратено. Всичко е наред.

Но разбира се, че не беше наред; нищо в тона му — глух, сподавен и безнадежден — не беше наред. Клеъри потрепери в ръцете му; не от ужас, а от съжаление и от напрежението да узнае колко крехка бе вярата на Джейс в самия него и колко внимателно трябваше да подбере отговора си тя.

— Демонът ни показа онова, което си мислеше, че искаме — каза тя наи-сетне. — Не онова, което деиствително желаем. Обърка някои неща и именно така успяхме да се освободим. Докато те открием, ти вече се бе отскубнал от хватката му без ничия помощ. Така че видението, което ти е изпратил, не е било това, което искаш. Докато си раснал при Валънтайн, той е контролирал всичко и нищо, което си обичал, не е било сигурно. Демонът е надникнал в теб и е видял именно това — фантазията на онова дете да контролира напълно света, така че нищо лошо да не сполети онези, които обича. Ето какво е видял и е опитал да ти даде, ала не за това мечтаеш ти, не и наистина. — Тя го докосна по бузата. — Част от теб все още е онова малко момче, което мисли, че да обичаш, означава да унищожаваш, ала ти се учиш. Учиш се всеки ден.

В продължение на един миг Джейс се взираше изумено в нея с полуотворени устни. Клеъри усети как бузите и пламват. Гледаше я така, сякаш тя бе първата звезда, изгряла в небето, чудо, огряло лицето на света, в което той едва можеше да повярва.

— Нека… — започна той, но не довърши. — Може ли да те целуна?

Вместо да кимне, Клеъри се наведе и допря устни в неговите. Ако първата им целувка във водата приличаше на експлозия, тази бе като слънце, изригнало в свръхнова. Беше настойчива, изпепеляваща, жадна целувка; леко ухапване по долната и устна, а после езиците и зъбите им се сблъскаха; и двамата се притискаха силно един в друг, за да бъдат близо, колкото се може по-близо. Сякаш бяха залепнали един за друг — кожа и дрехи, опияняваща смесица от студената вода, горещината на телата им и плъзгането на мокра кожа върху мокра кожа.